Мястото беше претъпкано и тъмно с проблясващи светлини, които бяха доста дразнещи за дампирските ни очи. Нощното ни виждане веднага се адаптираше към мрака и всеки път когато светлините прорязваха клуба, направо ослепявахме. Във всеки случай нямах кой знае каква нужда от зрението си. Сетивата ми на целуната от сянката щяха тутакси да открият наличието на стригои.
— Хайде — подканих останалите. — Да потанцуваме и да изчакаме. В момента наблизо няма стригои.
— Откъде знаеш? — попита смаяно Денис.
— Просто знам. Нека не се делим.
Малката ни група се придвижи към дансинга. Отдавна не бях танцувала и се изненадах колко бързо влязох в ритъм. Част от мен ми нашепваше, че трябва да съм бдителна, но системата ми за откриване на стригои щеше да се задейства веднага, ако наблизо имаше опасност. Нямаше как да пропусна онова гадене.
Но вече танцувахме почти час, а все още не се бяха появили никакви стригои. Напуснахме дансинга и се смесихме с тълпата в клуба. Пообиколихме наоколо, но нямаше нищо.
— Има ли друг клуб наблизо? — попитах аз.
— Разбира се — кимна Артур. Той беше с яко телосложение, късо подстригана коса и винаги усмихнат. — На две преки оттук.
Последвахме го и се озовахме на подобно място: поредния таен клуб, скрит в изоставена сграда. Още проблясващи светлини. Многолюдна тълпа. Бумтяща музика. Странно, но това, което първо започна да ме притеснява, беше миризмата. Толкова много хора, събрани на едно място, произвеждаха доста пот. Не се съмнявах, че дори човешките създания я подушваха. А за нас миризмата беше направо задушаваща. Двете с Тамара се спогледахме и сбърчихме носове. Нямаше нужда от думи, за да изразим отвращението си.
Придвижихме се към дансинга, а Лев понечи да се запъти към бара за питиета. Ударих го по ръката.
Той възкликна нещо на руски, което предположих, че е ругатня.
— За какво беше това? — изръмжа той.
— Защото си глупав! Как смяташ да убиеш някой стригой, ако си пиян?
Той сви нехайно рамене и аз едва се удържах да не го цапардосам по лицето.
— Едно питие няма да ми навреди. Освен това тук дори няма…
— Тихо!
Онова странно усещане се промъкна в стомаха ми. Забравила за прикритието си, спрях да танцувам и погледът ми зашари из тълпата. Въпреки че напълно се осланях на сетивата си при откриването на стригои, беше много по-трудно да ги различа в тълпата. Направих няколко крачки към изхода и гаденето ми намаля. Придвижих се към бара и отново ми се повдигна.
— Оттук — казах на спътниците си. — Преструвайте се, че танцувате.
Напрежението ми беше заразно и видях как всички настръхнаха, но възбудата им бе примесена с голяма доза страх. Добре. Може би ще се отнесат сериозно към всичко това. Насочихме се към бара и аз се опитах да се държа така, сякаш си умирах за едно питие. В същото време погледът ми претърсваше тълпата.
Ето. Видях го. Един мъж стригой седеше в ъгъла на бара, прегърнал през рамото момиче на моята възраст. В полутъмното помещение изглеждаше почти привлекателен. Знаех, че при по-внимателен оглед щях да видя мъртвешки бледата му кожа и червените очи, характерни за всички стригои. Момичето може и да не ги забелязваше в мрака на клуба или стригоят използваше внушението. Вероятно и двете, съдейки по усмихнатото й лице. Стригоите можеха да подчиняват на волята си останалите, подобно на онези морой, които владееха духа като Лиса. Дори навярно бяха по-добри. Видях как стригоят поведе момичето към някакъв малък, пуст коридор. В края му зърнах врата със светещ надпис. Предположих, че е изход. Буквите бяха на кирилица.
— Имате ли представа накъде води вратата? — попитах останалите.
Момчетата свиха рамене, а Денис повтори въпроса ми на Тамара. Тя отговори и той ми преведе.
— Има малка улица отзад, където държат боклука. Между сградата и фабриката. Обикновено е безлюдна.
— Може ли да стигнем до нея, като заобиколим клуба?
Денис изчака за отговора на Тамара.