— Принцеса Драгомир — промълви той и й отправи една от ослепителните си усмивки. — Какво неочаквано удоволствие.
— Как си? — попита тя, искрено зарадвана да го види.
— Добре, добре. В крайна сметка имам най-хубавата работа на света. А ти?
— Отлично — отвърна тя.
Амброуз се вгледа мълчаливо в нея. Страхотната му усмивка не изчезна, но Лиса разбра, че не е съгласен с нея. Виждаше неодобрението, изписано на лицето му. Можеше да понесе обвиненията на Ейвъри, че пие твърде много. Но някакъв си слуга дампир, пък бил той и хубавец? Всичко си имаше граници. В държанието й повя хлад и тя му подаде чашата си.
— Искам още едно мартини — изрече с високомерен тон като на истинска принцеса.
Той усети промяната в нея и приятелската му усмивка се стопи, заменена от изражение на любезно безразличие.
— Веднага ще се погрижа. — Поклони се леко и забърза към бара.
— Господи! — въздъхна Ейвъри, която го изпиваше с очи, докато той се отдалечаваше. — Защо не ни запозна с приятеля си?
— Той не ми е приятел — тросна се Лиса. — Той е никой.
— Съгласен съм — заяви Ейдриън и прегърна Ейвъри. — И защо да гледаш другаде, когато тук разполагаш с най-доброто? — Ако аз, Роуз, не го познавах по-добре, бих се заклела, че усетих нотка на ревност в безгрижния му глас. — Не правя ли и невъзможното, за да те заведа на закуска при леля ми?
Ейвъри му се усмихна лениво.
— Добро начало. Още доста трябва да се потрудиш, за да ме впечатлиш, Ивашков. — Погледът й се плъзна над главата на Лиса и тя възкликна изненадано: — Хей, малкото сладкшнче е тук.
Мия, придружена от Джил, крачеше през градината, нехаеща за смаяните погледи, които предизвикваше. Двете изглеждаха съвсем не на място.
— Здравейте — каза Мия, когато стигна до групата на Лиса. — Преди малко баща ми получи заповед да замине и аз трябва да тръгна с него. Налага се да ви поверя Джил.
— Няма проблем — отвърна машинално Лиса, макар че присъствието на по-младото момиче не й се нравеше особено. Все още се питаше дали Кристиан не проявява по-специален интерес към нея. — Всичко наред ли е?
— Да, просто пътуване по работа.
Мия се сбогува с всички и побърза да напусне партито, като на излизане само завъртя очи в отговор на презрителните усмивки и смаяните погледи на кралските купонджии.
Лиса насочи вниманието си към Джил, която седеше притеснено на близкия стол и се оглеждаше наоколо с разширени от учудване очи.
— Как си прекара? Забавлява ли се с Мия?
Джил се извърна към Лиса с грейнало лице.
— О, да. Тя наистина е страхотна. Прави толкова много неща с елемента вода. Жестоко е! Показа ми и няколко бойни хватки. Мога да удрям със свит лакът… макар и не много силно.
В този момент Амброуз се върна с питието на Лиса. Подаде й го безмълвно, но изражението му омекна, когато видя Джил.
— Искаш ли нещо?
Тя поклати глава.
— Не, благодаря.
Ейдриън наблюдаваше внимателно Джил.
— Добре ли се чувстваш тук? Искаш ли да те заведа до сградата за гости? — Както и преди, в намеренията му нямаше нищо романтично. Изглежда, се отнасяше към нея като към по-малка сестра, което ми се стори много мило от негова страна. Не бях забелязала тази страна от характера му — желанието да закриля по-слабите.
Тя отново поклати глава.
— Добре съм. Не искам да ти създавам неудобства… освен ако… — Доби разтревожен вид. — Искаш ли да си вървя?
— Не — увери я Ейдриън. — Хубаво е да има някой отговорен и разумен наоколо сред цялото това безумие. Ако си гладна, можеш да си вземеш нещо от бюфета.
— Каква майчинска загриженост — подразни го Ейвъри, изразявайки на глас мислите ми.
Поради някаква причина Лиса прие прекалено лично коментара на Ейдриън за „отговорните“ и „разумните“ — почувства се сякаш я бе ударил. Аз не мислех, че е точно така, но тя наистина не разсъждаваше трезво. Реши, че самата тя е гладна, стана и се запъти към дългата маса в градината, върху която бяха подредени таблите с ордьоврите. Е, поне бяха допреди малко. Сега масата бе превърната в дансинг от момичетата, които Лиса бе забелязала преди. Някой бе разчистил мястото и таблите с храна бяха свалени на земята. Лиса се наведе и си взе миниатюрен сандвич и докато наблюдаваше момичетата, се питаше какво намират в ужасната музика на този тип с китарата.
Едно от тях я забеляза, ухили се и й махна с ръка.