— Ъ? — Огледах се и установих, че се взирам невиждащо в екрана на телевизора. Денис гледаше към мен с телефон в ръка.
— Тамара трябваше да остане да работи до късно. Сега е готова да тръгне, но…
Кимна към прозореца. Слънцето беше почти залязло, багрейки небето в пурпурно, а на хоризонта се виждаше оранжевото му кълбо. Тамара не работеше далеч от апартамента и макар че нямаше непосредствена опасност, не исках да е сама след залез слънце. Изправих се.
— Да вървим да я вземем. — Обърнах се към Лев и Артур. — Вие, момчета, останете тук.
Двамата с Денис извървяхме близо единия километър до малкия офис, където работеше Тамара. Тя се занимаваше със секретарска работа като писане на писма и архивиране на файлове и очевидно някакъв проект я бе задържал до късно вечерта. Срещнахме се на вратата и се върнахме обратно в апартамента, без нещо тревожно да се случи, като по пътя разговаряхме оживено за ловните планове за вечерта. Когато стигнахме до сградата на Тамара, чух някакво странно хленчене от другата страна на улицата. Тримата се извърнахме, а Денис се засмя.
— Мили Боже, това е отново онази луда жена.
Тамара не живееше в западналата част на града, но като във всеки голям град и тук имаше бездомни и просяци. Жената изглеждаше на годините на Ева и често се разхождаше нагоре-надолу по улицата, мърморейки си нещо. Днес лежеше по гръб на тротоара, издаваше някакви странни звуци и размахваше ръце и крака като обърната костенурка.
— Дали е ранена? — попитах аз.
— Не. Просто е луда — сви рамене Денис. Двамата с Тамара понечиха да влязат в сградата, но на мен някак си не ми даде сърце да я оставя там. Въздъхнах.
— Ей сега идвам.
Улицата беше пуста (с изключение на старицата) и аз пресякох, без да се оглеждам за движението. Когато я наближих, вдигнах ръка, за да й помогна да стане, без да се замисля колко е мръсна. Както каза Денис, явно днес лудостта й се бе усилила. Не беше наранена; очевидно просто бе решила да легне на тротоара. Потръпнах. Често използвах думата „луда“, когато ставаше дума за Лиса и мен, но това тук беше истинска лудост. Наистина, наистина се надявах, че използването на духа никога няма да ни причини това. Бездомната старица изглеждаше изненадана, че някой й предлага помощта си, но пое ръката ми и заговори развълнувано на руски. Когато се опита да ме прегърне в знак на благодарност, вдигнах ръце в „международния“ знак, че отказвам честта.
Тя се отдръпна, но продължи да бъбри щастливо. Улови краищата на дългото си палто, повдигна ги, сякаш беше бална рокля и се завъртя, докато пееше. Засмях се, изненадана, че в мрачния свят, в който живеех, подобно нещо можеше да ме развесели. Понечих да прекося улицата, за да се върна в сградата на Тамара. Възрастната жена спря да танцува и отново ми заговори със сияещо лице.
— Съжалявам, но трябва да вървя — казах й, но тя явно не обърна внимание на думите ми.
Изведнъж замръзнах по средата на изречението. Изражението й ме предупреди част от секундата, преди гаденето в стомаха ми. С бързо движение се извъртях, за да се срещна с това, което беше зад мен, като в същото време извадих сребърния си кол. Озовах се срещу стригой, висок и внушителен, явно промъкнал се зад гърба ми, докато вниманието ми бе отвлечено от старицата. Глупаво, глупаво. Не позволявах на Тамара да се прибира сама у дома, а така и не предвидих, че опасността може да е толкова близо…
— Не…
Не бях сигурна дали изрекох думата, или я помислих. Нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше това, което видяха очите ми. Или това, което очите ми смятаха, че са видели. Защото сигурно, сигурно имах халюцинация. Не можеше да е истина. Не и след цялото това време.
Дмитрий.
Познах го мигновено, въпреки че той се бе… променил. Мисля, че и в тълпа от един милион души пак щях да го позная. Връзката помежду ни бе гаранция за това. И след като толкова време бях откъсната от него, с цялото си същество попивах чертите му. Тъмната коса, дълга до брадичката, която тази вечер беше пусната и в леки къдрици обрамчваше лицето му. Познатите устни, извити в развеселена, макар и смразяваща кръвта усмивка. Дори беше облечен в дъстъра, който винаги носеше — дългото, кожено палто, с което приличаше на герой, излязъл от каубойски филм.
И след това… след това видях чертите на стригоя. Тъмните му очи — очите, които толкова обичах — с червени пръстени около зениците. И бледата, мъртвешки бледа кожа. Преди кожата му бе загоряла като моята, благодарение на дългите часове, които прекарвахме на открито. Ако отвореше устата си, бях сигурна, че ще видя острите кучешки зъби.