Целият ми оглед не трая повече от едно мигване на окото. Когато го усетих, реагирах бързо — вероятно по-бързо, отколкото той очакваше. Все още имах предимството на изненадата, а колът ми бе изваден и готов. Беше идеално насочен към сърцето му. Бях сигурна, че мога да пронижа мишената много по-бързо, отколкото той би се защитил. Но…
Очите. О, Господи, очите.
Дори с този отвратителен червен пръстен около зениците, очите му все още ми напомняха на Дмитрий, когото познавах. Изражението им — бездушието, злобният пламък — това не бе той. Но при все това съществуваше достатъчно прилика, която накара сърцето ми да трепне, да завладее сетивата и емоциите ми. Колът ми беше готов. Трябваше само да замахна и да го забия дълбоко в сърцето му. Всичко беше на моя страна…
Но не можех. Трябваха ми само още няколко секунди, още няколко секунди, за да го запомня завинаги, преди да го убия. И тогава той проговори.
— Роза. — Гласът му притежаваше същата прекрасна дълбочина, същия акцент… само беше по-студен. — Забравила си първия ми урок: не се колебай.
Почти не видях как замахна към главата ми… а после вече не виждах нищо.
Глава 18
Не беше изненадващо, че се събудих с главоболие. За няколко объркани секунди нямах представа какво се е случило или къде се намирах. След малко замайването премина и споменът за станалото на улицата се стовари с цялата си сила върху мен. Изправих се рязко в леглото, готова за защита, въпреки че главата ми все още бе леко замаяна. Време беше да разбера къде се намирам.
Седях върху огромно легло в тъмна стая. Не, не беше обикновена стая. Повече приличаше на апартамент или студио. Мислех, че хотелът в Санкт Петербург е разкошен, но това тук го надминаваше. Половината студио бе заето от леглото и обичайните за една спалня мебели: гардероб, нощни масички, скрин и т.н. Другата половина обаче повече приличаше на всекидневна — със задължителните диван и телевизор естествено. Стените пък бяха покрити с лавици, пълни с книги — като в библиотека. От дясната ми страна се виждаше къс коридор с врата в края. Вероятно за банята. От другата страна имаше голям панорамен прозорец със затъмнени стъкла, както прозорците на мороите. Но този беше по-тъмен от всички, които бях виждала досега. Беше едва ли не черен и през него беше почти невъзможно да се види нещо. Единствено фактът, че можех да различа небето от хоризонта — и то чак след продължително взиране — ми подсказа, че навън може би е ден.
Станах от леглото, като всичките ми сетива бяха нащрек за евентуална опасност. Стомахът ми не се бунтуваше; значи наоколо нямаше стригои. Но това не изключваше присъствието на други опасни личности. Не биваше да приемам нищо за даденост — тъкмо тази грешка, допусната на улицата, бе причината да се озова в тази ситуация. Макар че в момента нямаше време да мисля за това. Поне не още. Ако го сторех, решителността ми щеше да се изпари.
Видях палтото си и бръкнах в джоба за сребърния кол. Нямаше го. Както и трябваше да се очаква, разбира се. Наоколо не виждах нищо, което бих могла да използвам като оръжие, значи трябваше да разчитам единствено на юмруците си, за да се бия. С ъгъла на окото си зърнах върху стената ключ за осветлението. Натиснах го и замръзнах. Чаках да видя какво — или кого — ще ми разкрият лампите на тавана.
Нищо необичайно. Нямаше никой освен мен. Направих най-очевидното нещо — проверих вратата. Беше заключена и единственият начин да се отвори беше електронен панел с малка клавиатура. Освен това беше тежка и направена от нещо, което приличаше на стомана. Напомняше ми на врата към авариен изход. Нямаше начин да мина през нея, затова се обърнах и продължих проучването си. Имаше някаква ирония на съдбата. Голяма част от тренировките ми включваха оглеждане на мястото. Винаги бях мразела това; нали все исках да науча повече за бойните хватки. А сега изглеждаше, че онези уроци, които навремето смятах за безполезни, са били съвсем нужни.
На светлината съвсем ясно виждах предметите в стаята. Леглото бе покрито с пухкав сатенен юрган с цвета на слонова кост. Промъкнах се във всекидневната и видях, че телевизорът беше готин — ама наистина готин. Адски голяма плазма. Изглеждаше чисто нов. И от суперкласа. Диваните също бяха готини, кожени, в някакъв шантаво матов зелен цвят. Малко необичайно за кожа, но ставаше. Всички мебели — масите, бюрото, дрешникът — бяха изработени от гладко, полирано черно дърво. В ъгъла на дневната видях малък хладилник. Коленичих и го отворих. Беше зареден с бутилирана вода и сокове, различни плодове, торбички с идеално нарязани сирена. На горната полица имаше ядки, бисквити, глазирани пасти. При вида им стомахът ми се разбунтува, но нямаше начин да хапна нещо в това място.