Банята беше в същия стил, както и останалата част на студиото. Душът и голямото джакузи бяха от черен лъскав мрамор, а върху плота отстрани бяха подредени малки сапуни и различни видове шампоани. Над мивката висеше голямо огледало, само че… всъщност не висеше. Беше вградено толкова плътно в стената, че нямаше начин да се помръдне. Материалът също беше адски учудващ. Приличаше по-скоро на гладък метал, отколкото на стъкло.
Отначало си помислих, че е доста странно, докато не се върнах отново в голямата стая и не се огледах. Наистина нямаше абсолютно нищо, което би могло да послужи като оръжие. Телевизорът бе твърде голям, за да се помръдне или счупи. Екранът явно бе от онези, които при удар се пукат, без да се трошат — направо най-последната дума на най-високите технологии. Върху нито една от масите не се виждаха вази, чаши или каквото и да е стъкло. Абсолютно нищо. Лавиците също бяха зазидани. Бутилките в хладилника бяха пластмасови. А прозорецът…
Изтичах до него и затърсих ръбове. Също като огледалото и той бе вграден идеално в стената. Нямаше нито перваз, нито ръбове. Само едно гладко парче. Взрях се през него и успях да различа някакви подробности отвън и видях… е, нищо не видях. Земята беше равна и само тук-там се виждаха дървета. Напомняше ми на пустошта, през която минахме на път за Бай. Явно вече не бях в Новосибирск. Като се взрях по-внимателно надолу, видях, че се намирам нависоко. Може би четвъртият етаж. Който и да беше, нямаше начин да скоча долу, без да си счупя някой крайник. Все пак трябваше да направя нещо, не можех да си седя просто така.
Взех стола до бюрото и ударих с все сила прозореца с него. Нямаше никакъв ефект — нито върху стъклото, нито върху стола.
— Мили Боже — промърморих. Опитах още три пъти и резултатът беше същият. Сякаш и двете бяха направени от стомана. Може би стъклото беше от някакъв брониран материал, с изключителна здравина. А столът… дяволите да ме вземат, ако знаех. Беше уж от някакво си там дърво, ала не се виждаха абсолютно никакви драскотини, нито се бе пукнало, независимо колко силно го бях ударила току-що. Но тъй като бях прекарала целия си живот във вършене на неразумни неща, продължих да се опитвам да счупя стъклото.
Замахвах за пети път, когато стомахът ми ме предупреди за приближаването на стригой. Извъртях се със стола в ръка, чиито крака бяха насочени напред, и се хвърлих към вратата. Тя се отвори и аз ударих с все сила влизащия.
Беше Дмитрий.
Връхлетяха ме същите объркани чувства както и на улицата — любов, примесена с ужас. Този път пропъдих любовта и продължих атаката. Не че постигнах нещо. Да го удрям, беше все едно да удрям по прозореца. Той ме бутна назад и аз политнах, но без да изпускам стола. Запазих равновесие и отново се спуснах срещу него. Този път, когато се сблъскахме, той сграбчи стола и го изтръгна от ръцете ми. Захвърли го към стената, сякаш беше кибритена клечка.
Лишена дори от това жалко подобие на оръжие, сега ми оставаше да се осланям единствено на телесната си сила. Правех го през последните две седмици, докато разпитвах стригоите; това би трябвало да е същото. Разбира се, тогава разполагах с още четирима души, които да ме покриват и да ми пазят гърба. А и никой от онези стригои не беше Дмитрий. Дори като дампир беше трудно да бъде победен. Сега, разбира се, не бе изгубил уменията си — само дето беше още по-бърз и по-силен. Освен това знаеше всичките ми движения. Естествено — след като именно той ме бе научил на тях. Беше почти невъзможно да го изненадам.
Но също както с прозореца, не можех да бездействам. Бях затворена в тази стая — фактът, че бе голяма и разкошно обзаведена, нямаше значение — със стригой. С един гаден стригой. Това трябваше да си повтарям. Тук имаше стригой. Смъртен враг, а не Дмитрий. Всичко, на което учех Денис и останалите, можеше да се приложи в случая. Бъдете умни и находчиви. Бъдете бдителни. Защитавайте се.
— Роуз — заговори той, като без никакво усилие отклони поредния ми ритник. — Губиш си времето. Престани.
О, този глас! Гласът на Дмитрий. Гласът, който чувах, когато заспивах нощем, гласът, който веднъж ми каза, че ме обича…
Не! Това не е той. Дмитрий си отиде. Това е чудовище.