Отчаяно се опитвах да измисля как да спечеля. Дори се сетих за призраците, които бях призовала по време на пътуването ми. Марк каза, че бих могла да го правя в мигове на диви емоции и че те ще се сражават за мен. Едва ли бих могла да попадна в плен на по-диви емоции, отколкото в момента, ала те не идваха. Честно, нямах представа как съм го направила преди, но сега цялото желание на света не можеше да го накара да се случи. По дяволите. Какъв беше смисълът от ужасяващите сили, когато не можех да ги извикам на помощ?
Вместо това сграбчих DVD плейъра от лавицата, изтръгвайки жиците му от стената. Не беше кой знае какво оръжие, но бях отчаяна. Чух странен, примитивен боен вик и някаква далечна част в мен осъзна, че излиза от устата ми. Отново скочих към Дмитрий, хвърляйки по него плейъра с все сила. Вероятно щях да го нараня поне малко, ако го бях уцелила. Което не стана. Той улови и това импровизирано оръжие и го запрати на пода, където устройството се пръсна на парчета. Със същата лекота сграбчи ръцете ми, за да ми попречи да се докопам до нещо друго. Стискаше ме толкова силно, че можеше да ми счупи костите, но аз не спирах да се съпротивлявам.
Той отново се опита да ме вразуми.
— Няма да те нараня. Роза, моля те, спри.
Роза. Името, с което само той ме наричаше. Така ми каза за пръв път, когато бяхме станали жертва на магията за прелъстяване на Виктор Дашков, с преплетени голи тела…
Това не е Дмитрий, когото познаваш.
Той стискаше ръцете ми, затова ритах с крака, но не постигнах много. Без да използвам останалата част от тялото си за балансиране, нямах достатъчно сила за ритниците. От своя страна той изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото наистина притеснен или ядосан. Въздъхна дълбоко, улови ме за раменете, завъртя ме леко и ме притисна към стената с цялата тежест на тялото си. Продължих да се извивам, но бях прикована като стригоите, които залавяхме по време на нашия лов. Явно вселената притежаваше извратено чувство за хумор.
— Спри да се бориш с мен. — Дъхът му бе топъл до врата ми, а тялото му — кораво и мускулесто до моето. Знаех, че устата му е само на няколко сантиметра от моята. — Няма да те нараня.
Отново се опитах да го избутам и отново не успях. Дишах накъсано, а раната на главата ми пулсираше.
— Трябва да разбереш, че ми е трудно да го повярвам.
— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртва. А сега, ако продължаваш да се съпротивляваш, ще се наложи да те вържа. Ако спреш, ще те оставя свободна.
— Не се ли боиш, че ще избягам?
— Не. — Гласът му бе съвършено спокоен и по гърба ми полази студ. — Не се боя.
Двамата останахме така почти минута. Мислите ми бясно препускаха. Наистина досега щеше да ме е убил, ако това бе намерението му, но това не ми даваше основание да смятам, че съм в безопасност. При все това и двамата бяхме в задънена улица в тази битка. Всъщност аз бях. Той си играеше с мен. Главата ми пулсираше там, където ме бе ударил, а тази безсмислена борба само бе изцедила силите ми и бе усилила болката. Трябваше да се съвзема, ако исках да намеря начин да избягам — стига да останех жива достатъчно дълго. Освен това трябваше да престана да мисля колко близо бяха телата ни. Въпреки че устните ни не се докосваха, не можех повече да издържам допира на тялото му.
Отпуснах се.
— Добре.
Той се поколеба, преди да ме пусне, вероятно се чудеше дали може да ми вярва. Цялата сцена ми напомни за онзи път, когато бяхме заедно в малката хижа на Академията. Тогава бях бясна и разстроена, а в мен бушуваше тъмната страна на духа. Дмитрий и тогава ме държеше, говореше ми и ми помогна да изляза от онова ужасно състояние. Ние се целунахме, после ръцете му повдигнаха ризата ми и… не, не. Не и тук. Не можех да мисля за това тук.
Дмитрий най-сетне отпусна хватката си и ме отдръпна от стената. Извъртях се настръхнала, готова отново да се хвърля в атака и да го ударя. Но си заповядах да се укротя и да изчакам, докато измъкна някаква информация и се удаде удобен момент да действам. Но въпреки че ме пусна, той не се отдалечи. Бяхме само на половин метър разстояние. И противно на здравия разум, отново се поддадох на слабостта си, както на улицата. Как можеше едновременно да е същият и толкова различен? Опитах се да не забелязвам приликите — косата му, овала на лицето, разликата в ръста ни. Вместо това се съсредоточих върху чертите на стригоя — червените очи и бледата кожа.
Толкова бях погълната от заниманието си, че не забелязах веднага, че и той мълчеше. Изучаваше ме напрегнато, сякаш очите му можеха да проникнат до най-съкровените ми кътчета. Потръпнах. Изглеждаше, сякаш почти — почти! — и той е привлечен от мен по същия начин, както аз от него. Ала това беше невъзможно. Стригоите не изпитват подобни емоции, а и освен това мисълта, че аз все още го привличам, от моя страна бе по-скоро чиста фантазия. Винаги е било трудно да разгадая лицето му, а сега с тази маска на студено лукавство бе абсолютно невъзможно да разбера какво мисли.