— Защо дойде тук? — попита той накрая.
— Защото ти ме удари по главата и ме довлече насила. — Ако ми предстоеше да умра, щях да го направя в стила на Роуз Хатауей.
Старият Дмитрий щеше да се усмихне или да въздъхне раздразнено. Този остана невъзмутим.
— Нямах това предвид и ти го знаеш. Защо си тук?
Гласът му бе нисък и заплашителен. Мислех си, че Ейб е страшен, но изобщо не можеше да става и дума за сравнение. Дори змеят щеше да отстъпи.
— В Сибир? Дойдох, за да те намеря.
— Аз дойдох тук, за да съм по-далеч от теб.
Бях толкова шокирана, че изтърсих нещо съвсем нелепо.
— Защо? Защото бих могла да те убия ли?
Погледът, с който ме удостои, показа, че и той споделя мнението ми за нелепостта на изказването ми.
— Не. За да не се озовем в тази ситуация. А сега сме и изборът е неизбежен.
Не бях съвсем сигурна каква точно е тази ситуация.
— Е, можеш да ме оставиш да си тръгна, ако искаш да я избегнеш.
Той се отдръпна и прекоси дневната, без да ме поглежда. За секунда се изкуших от мисълта да се промъкна безшумно зад него и да го нападна, но нещо ми подсказа, че най-много да успея да направя няколко крачки, преди той да ми извие ръцете. Дмитрий се отпусна в един от кожените фотьойли и изпъна тялото си, с ръст метър и деветдесет и осем, с обичайната си грациозност. Господи, защо трябваше да е толкова противоречив? Притежаваше навиците на стария Дмитрий, смесени с тези на чудовище. Останах там, където бях, свита до стената.
— Вече не е възможно. Не и след като те видях сега… — Отново впери изучаващ поглед в мен. Почувствах се странно. Част От мен откликна на дълбочината на погледа му, развълнувана от начина, по който ме изпиваше от главата до петите. Но другата част се чувстваше омърсена, сякаш някаква слуз или нещо гадно се плъзга по кожата ми, докато ме оглеждаше. — Ти все още си толкова красива, каквато те помня, Роза. Не че съм очаквал нещо различно.
Не знаех какво да отговоря. Досега никога не съм водила истински разговор със стригой, като изключим няколкото обиди и заплахи в разгара на битката. Най-близко подобие на разговор имах, когато Исая ни беше пленил. Но тогава бях вързана и по-голяма част от разговора се въртеше около темата как ще ме убие. Това… ами, сега не беше като тогава, но определено си оставаше зловещо и гадно. Скръстих ръце пред гърдите си и се облегнах на стената. Така поне донякъде се чувствах защитена.
Той наклони глава, като продължаваше да ме гледа внимателно. Някаква сянка бе паднала върху лицето му, така че червеното в очите му почти не се забелязваше. Вместо това изглеждаха тъмни, каквито бяха — бездънни и прекрасни, пълни с любов и смелост…
— Можеш да седнеш — подкани ме той.
— И тук съм добре.
— Искаш ли нещо?
— Освен да ме пуснеш?
За миг ми се стори, че зърнах старото иронично изражение на лицето му, онова, което добиваше, когато се шегуваше. Но като се вгледах по-внимателно, реших, че съм си го въобразила.
— Не, Роза. Имам предвид искаш ли нещо тук? Храна? Книги? Някакви развлечения?
Втренчих се смаяно в него.
— Говориш така, сякаш се намирам в луксозен хотел!
— До известна степен е така. Мога да говоря с Галина и тя ще ти осигури всичко, което пожелаеш.
— Галина?
Устните на Дмитрий се извиха в усмивка. Е, по-скоро някакво подобие. Струваше ми се, че мислите му бяха благосклонни, но усмивката не изразяваше нищо подобно. Тя бе смразяваща, мрачна и пълна с тайни. Единствено твърдото ми решение да не покажа слабостта си ми попречи да не се свия от страх.
— Галина е старата ми инструкторка от времето, когато се обучавах в училище.
— И тя ли е стригой?
— Да. Била е пробудена преди няколко години в една битка в Прага. Тя е сравнително млада за стригой, но е много силна. Всичко това е нейно. — Дмитрий посочи наоколо.