Обърнах се внимателно на здравата си страна и погледнах часовника: 12:15. Спала бях само час, а имах усещането, че съм изкарала в сън цяла дълга нощ.
— Марта, ела тук, момиченце.
Приятелката ми скокна на леглото и се намести във вдлъбнатината, оставена от тялото ми. Краката и потрепваха, докато гонеше насън овчици, а умът ми не спираше да превърта подредената версия „не се тревожи за нищо“ на Трачио. По точно:
„Ще ти трябват двама адвокати, Боксър. Мики Шърман ще те представлява от страна на Дирекция на полицията в Сан Франциско, но ще ти е нужен и личен адвокат да те защитава в случай че… е, в случай че си извършила нещо извън правомощията си.“
„Какво означава това? Сама ли оставам?“
Надявах се лекарствата да омотаят съзнанието ми и да ме унесат в успокояваща дрямка, но не би. В ума си вече отмятах набелязаните ми за деня срещи с Шърман и моята адвокатка, младата г-ца Кастеляно. Молинари даде високо мнение за нея, а превъзходната препоръка от устата на зам.-директора на Националната служба за сигурност наистина имат тежест.
Отново стигнах до извода, че се грижа за себе си добре, предвид обстоятелствата. Но задаващата се седмица щеше да е ад. Имах необходимост от приятно очакване.
Сетих се за къщата на Кет. Не бях ходила при нея, откакто се пренесе там веднага след развода си преди две години, но картините от мястото, където живееше, бяха незабравими. Само на четиридесет минути път южно от Сан Франциско, Заливът на полумесеца беше земен рай. Сърповидният бряг с пясъчен плаж, секвоеви гори и панорамен изглед към океана беше достатъчно топъл през юни, за да отмарям на обляната в слънце веранда на Кет, докато грозните образи избледнеят.
Не можех да дочакам до сутринта. Обадих се на сестра ми в един без четвърт. Гласът й беше дрезгав от сън.
— Линдси, разбира се, че наистина го мислех. Ела, когато поискаш. Знаеш къде стоят ключовете.
Налагах си да мисля за залива, но при всяко отклонение от сънищата ми за рая се стрясках с разтупано сърце. Истината бе, че предстоящото ми явяване в съда пъдеше от съзнанието ми всичко друго.
Глава 15
Буреносни облаци затискаха покрива на градския съд на булевард „Макалистър“ номер 400, а по улиците се лееше пороен дъжд. Бях захвърлила бастуна същата сутрин и затова, докато изкачвахме хлъзгавите стълби на палатата, се опирах на Мики Шърман, адвокат, защитник на община Сан Франциско. Опирах се на него в прекия и преносен смисъл.
Подминахме д-р Андрю Кабът и адвоката му Мейсън Бройлс, които даваха интервю за пресата под скупчени черни чадъри. Извадих късмет, че към мен поне нямаше насочени фотоапарати.
Хвърлих бърз поглед на Мейсън Бройлс, докато минавахме покрай него. Имаше подпухнали клепачи, буйна черна грива и вълча извивка на устните. Чух го да споменава нещо за „свирепата лейтенант Боксър“ и разбрах, че стига да може, щеше ме изкорми. Колкото до д-р Кабът, скръбта бе превърнала лицето му в каменна маска.
Мики отвори една от тежките врати от стъкло и желязо и се озовахме във фоайето на съда.
Мики беше стара кримка, печен и уважаван адвокат заради упоритостта, нахакания език и личния си чар. Мразеше да губи и това рядко му се случваше.
— Виж, Линдси — каза той, хвърляйки чадъра си, — Бройлс само се дуе, защото случаят е крупен. Само не му се връзвай. Ти имаш много приятели тук.
Кимнах, но мислех само как съм докарала Сам Кабът до инвалидна количка за цял живот и съм изпратила сестра му във вечността. На баща им не му трябваше моят апартамент, нито жалката ми банкова сметка. Той искаше да ме унищожи. И беше наел точния човек за това.
С Мики минахме по задните стълби и се вмъкнахме в съдебна зала „В“ на втория етаж. Само след няколко минути тук, в тази малка невзрачна стая със сивкави стени и прозорец с изглед към някаква глуха уличка, щеше да се разиграе всичко.
Върху ревера на тъмносиния си костюм носех значката на Дирекция на полицията, за да имам колкото може по-служебен вид, без да съм униформена. Заемайки мястото до Мики, взех да си преговарям инструкциите му: „Когато те разпитва Бройлс, не му давай дълги обяснения. «Да, сър, не, сър». Толкоз. Ще се опитва да те предизвика, за да покаже, че си избухлива и затова си дръпнала спусъка.“
Никога не съм се смятала за избухлив човек, но в момента ме тресеше гняв. Беше добро попадение. Добро попадение! Публичният обвинител ме беше разкрил! И сега отново се чувствах като мишена. Когато редиците от седалки взеха да се пълнят с народ, осъзнах усилващото се говорене зад гърба ми.