— Познавах Лорелай О’Моли — заяви той. — Представлявах я по едно дело. Измъкнах я само с плясване през ръцете — рече със самоосъдителна усмивка. — Познавам Бен бегло. Хората приказват, че има нещо общо със смъртта на Лорелай, но аз не мога да си го представя да убие доведената майка на Кейтлин. Детето беше толкова травматизирано от смъртта на собствената си майка.
— Ченгетата винаги тръгват първо от съпругата.
— Определено. Зная. Имам приятели в полицейските среди. Израснал съм в Залива — обясни. — И започнах да практикувам тук веднага след университета. Обичам да съм малка рибка в малко езерце.
— Прекалено си скромен, Боб — махнах към снимките по стената, на които Боб се здрависваше с губернатора и други големци. Освен тях имаше и няколко грамоти в рамки.
— А, тези ли — каза Боб и отново сви рамене. — Е, изявявам се благотворително като служебно назначен адвокат на малтретирани или изоставени деца. Знаеш ги тия работи, представлявам ги в съда, за да съм сигурен, че правата им са защитени.
— Похвално — уверих го. Ставаше ми все по-симпатичен и забелязах, че и той започна да се чувства по-удобно с мен. След разливането на кафето вече не заекваше.
Боб се облегна назад в стола и посочи снимка от награждаване в залата на кметството. Ръкуваше се с някого, който му връчваше значка.
— Виждаш ли този човек? — запита, посочвайки ми един изтупан мъж на сцената, седнал в редица с други. — Това е Рей Уитъкър. Той и съпругата му Моли живееха в Лос Анджелис, но идваха тук за лятото. Убити са в леглата им преди две години. Линдси, знаеш ли, че всички тези хора са били бити с камшик и заклани?
— Чувала съм — отвърнах. Изключих за около минута, докато умът ми се опитваше да асимилира факта на още едно двойно убийство преди години. Какво означава бичуването? От колко време действа убиецът?
Мислите ми се върнаха при Боб, който продължаваше да разказва за семейство Уитъкър.
— … народни, много мили хора. Той беше фотограф, а тя малко нещо като актриса в Холивуд. Няма логика. Това са все добри хора и е трагично, че децата им завършват в домове за сираци или при роднини, които едва познават. Тревожа се за тези деца — той поклати глава и въздъхна. — В края на всеки ден се опитвам да оставя темата в кантората, но не се получава.
— Зная какво имаш предвид — доверих му. — Ако разполагаш с няколко минути, ще ти разкажа една история, която отнасям вкъщи всеки път след работа през последните десет години.
Глава 55
Боб се надигна и отиде до термоса върху една кантонерка. Наля на двама ни по чаша кафе.
— Разполагам с всичкото време на света — рече. — Не харесвам цените на съседния магазин за кафе — усмихна се. — И цялата му снобска обстановка.
Над хладкото кафе с мляко на прах разказах на Боб за първия ми случай на убийство.
— Открихме го в един скапан хотел в квартала около „Мишън“. Виждала бях трупове и преди, но не бях подготвена за онова, Боб. Беше съвсем млад, не повече от седемнайсет-двайсетгодишен, когато влязох в стаята, го заварих проснат по гръб, потънал и полуразложен в собствената си съсирена кръв. Целият накацан от мухи. Като гъмжащо одеяло от мухи.
Гърлото ми се стегна при спомена за гледката; беше толкова жива, сякаш в момента стоях в хотелската стая и се молех: Господи, измъкни ме оттук. Отпих от гадното кафе, преди да събера сили да продължа.
— Беше облечен само с две неща: обикновен хавлиен чорап, като стотици други чорапи от този вид, продавани из цялата страна по онова време, и тениска от „Дистилъри“. Знаеш ли заведението?
Боб кимна:
— Обзалагам се, че всеки турист, минал през Залива на полумесеца от 1930 година насам, е ял там.
— Да. Страхотна улика, няма що.
— И как е умрял?
— Прерязано с нож гърло. Имаше и следи от бой с камшик по задника. Да ти звучи познато?
Боб кимна отново. Слушаше ме внимателно, тъй че продължих. Разказах му как съм претърсвала в продължение на седмици града и Залива.
— Никой не потърси жертвата, Боб. Пръстовите му отпечатъци не бяха картотекирани, а стаята, в която е загинал, беше адски мръсна, класически пример за съсипани следи. Не разполагахме с абсолютно никакви улики.