Въведох ключови думи, които да завъртят информационния поток и някои отговори да си дойдат на местата.
Опитах всичко: бичувания, нанесени при смъртта, двойки убити в леглата им, прерязани гърла и, естествено, ми се изля лавина от информация. Прекалено обилна.
Изминаха часове, погледът ми взе да блуждае, тъй че оставих компютъра на режим „зимуване“ и полегнах на едно от детските легла, за да си почина малко.
Когато се събудих, вън беше тъмна нощ. Имах чувството, че нещо ме беше изтръгнало от съня. Лек необичаен шум. Електронния часовник на детското видео показваше 2:17. Настръхнах от неясното усещане, че съм наблюдавана.
Примигнах в мрака и в мислите ми се мярна червено петно — остатъчен спомен за червеното порше, което извика асоциации за обезпокоителните ми срещи с Агню. Сцената в „Корморан“ и онази от гаража на Кийт. Отърваването на косъм от сблъсък по магистралата.
Явно не спирах да мисля за Агню. Това бе единственото обяснение за усещането ми, че съм наблюдавана.
Канех се да стана и да се преместя в моята стая за останалата част от нощта, когато картечен откос и звук на строшено стъкло раздраха нощната тишина.
Наоколо ми се посипаха парчета от счупен прозорец.
Пистолетът! Пистолетът! Къде, по дяволите, ми е пистолетът?
Глава 109
Рефлексите на Марта се оказаха по-бързи от моите. Тя скочи от леглото и се свря под него. Последвах я моментално, като се претърколих по пода, ровейки в шокираното си съзнание да си спомня къде съм оставила оръжието си.
Тогава се сетих.
Беше в дамската ми чанта в дневната, където се намираше и най-близкият телефон. Как можах да се оставя толкова беззащитна? Нима ще умра в капана на тази стая? Сърцето ми биеше до пръсване, чак ме болеше.
Вдигнах глава само на сантиметри от пода и на невзрачната светлина от електронния часовник се огледах наоколо. Взирах се във всяка повърхност и предмет из стаята в търсене на нещо, каквото и да е, което да използвам за защита.
Стаята беше пълна с големи плюшени животни и една дузина кукли, но нямаше пукната бейзболна бухалка или стик за хокей — нищо, с което да се бия. Даже не можех да метна телевизора, защото беше завинтен за стената.
Придвижих се на лакти по грубия дъсчен под, пресегнах се и заключих вратата на спалнята.
Точно в този момент прокънтя нов залп от изстрели — от автоматично оръжие, обстрелващо предната част на къщата, отново насочено по дневната и стаята за гости в края на коридора. Чак тогава осъзнах истинската цел на нападението.
Можеше, а и трябваше, аз да спя в онази спалня.
Като се придвижвах сантиметър по сантиметър по корем, сграбчих крака на един дървен стол, придърпах го, наведох стола на задните му крака и подложих облегалката под дръжката на вратата, за да я залостя. Сетне улових другия стол и го треснах в скрина.
С парчето счупен крак от стол в ръка се промъкнах приклекнала, с гръб, опрян в стената.
Беше направо покъртително. Като изключим кучето под леглото, единствената ми защита беше крак от стол.
Ако някой влезеше през вратата и се прицелеше в мен, бях мъртва.
Глава 110
Като се вслушвах за звук от стъпки по дъските пред стаята, си представих как вратата се отваря с ритник и аз замахвам по нападателя с дървото, молейки се на господ да успея да размажа мозъка му.
Но докато електронният часовник отброяваше минутите с примигване, адреналинът ми спадна.
Тогава в мен се надигна яд.
Стоях заслушана до вратата и когато не чух нищо, я отворих и тръгнах опипом по дългия коридор, като използвах порталите и стените за прикритие.
Щом стигнах дневната, грабнах чантата си от дивана, където я бях подпряла. Пресегнах се и обвих пръсти около дръжката на пистолета.
Благодаря ти, боже.
Докато звънях на 911, надникнах през процепите на щорите. Улицата изглеждаше пуста, но ми се стори, че видях нещо да проблясва на поляната. Какво ли е?
Казах на диспечера името си, своя чин и кодов номер и че е стреляно по къщата на улица Крайбрежна 265.
— Има ли ранени?
— Не. Добре съм, но се обадете на директор Старк за инцидента.
— Вече е съобщено, лейтенант. Подкрепленията са на път.