Глава 111
Чух сирените и видях приближаването на святкащите буркани. С пристигането на първия брониран автомобил отворих предната врата и Марта се стрелна покрай мен. Тя се затича към змиевиден предмет, лежащ на поляната под лунната светлина.
Подуши го.
— Марта, какво откри? Какво е това, момиченце?
Бях коленичила до Марта, когато началникът на полицията Старк излезе от полицейската кола. Приближи се с фенера си и клекна до мен.
— Добре ли си?
— Да. Нищо ми няма.
— Дали е това, за което си мисля?
Двамата огледахме мъжкия колан. Беше тънък, кожен, дълъг към деветдесет сантиметра и широк около сантиметър и половина, с четвъртита матовосребриста тока. Най-обикновен колан. Вероятно половината мъжко население в щата имаше такъв в гардероба си.
Но точно този имаше тъмночервеникави петна по металната катарама.
— Няма ли да е велико — вметнах, отказвайки да мисля за преживяния само преди минути ужас, за стрелбата, която със сигурност бе насочена по мен, — няма ли да е страхотно, ако този колан се окаже веществено доказателство? — обърнах се към началник Старк.
Глава 112
Три патрулни коли бяха спрели до тротоара. Подвижни патрулни радиостанции бръмчаха и пукаха, а по цялата Крайбрежна лампите светнаха една подир друга, хората наизлязоха навън по пижами и халати, тениски и шорти, с разчорлени коси и уплашени в съня лица.
Предният двор на Кет беше осветен от прожектори, а патрулните коли се разпръсваха една по една след допитване до шефа. Няколко униформени полицаи се заеха да събират гилзите, а двама следователи тръгнаха да обхождат съседите.
Заведох Старк в къщата и двамата огледахме счупените прозорци, строшените мебели и надупчената от куршуми ламперия в „моята“ спалня.
— Да имаш някаква идея кой може да е извършил това? — попита Старк.
— Никаква — отвърнах. — Колата ми е на алеята, където всеки може да я види, но не съм казвала на никого, че съм в града.
— А защо все пак си тук, лейтенант?
Чудех се как най-добре да отговоря, когато чух Алисън и Кароли да викат името ми. Младо ченге с щръкнали зачервени уши се появи на прага на стаята и съобщи на Старк, че имам посетители.
— Не могат да влязат вътре — отсече Старк. — За бога, някой отцепи ли улицата?
Униформеният полицай поклати отрицателно глава и лицето му почервеня.
— Защо, по дяволите? Първо правило: Стабилизирай обстановката. Заемете се с това!
Последвах патрулния до прага, където Кароли и Алисън ме сграбчиха в нетърпелива двойна прегръдка.
— Едно от хлапетата ми засече полицейската радиостанция — обясни Кароли. — Пристигнах тук веднага щом научих. Боже мой, Линдси, ръцете ти!
Погледнах към тях. Имах драскотини от строшените стъкла над лактите и кървавите струйки бяха изцапали блузата ми.
Изглеждаше доста по-зле, отколкото бе в действителност.
— Добре съм. Само няколко драскотини. Сигурна съм.
— Нали нямаш намерение да останеш тук, Линдси? Защото това е пълна лудост — изрече Кароли с изписани на лицето й тревога и страх. — В училището има предостатъчно място, където да те приютя.
— Добра идея — намеси се Старк, появил се зад гърба ми. — Иди при твоята добра приятелка. Аз имам да провеждам разговори с криминалистите, които ще вземат проби от стените и ще претърсват всичко цяла нощ.
— Няма нищо. Тук съм в безопасност — отвърнах му. — Това е къщата на сестра ми. Никъде няма да ходя.
— Добре. Само не забравяй, че случаят е наш, лейтенант. Все още си извън твоята юрисдикция. Не ни се прави на каубойка, става ли?
— Да се правя на каубойка? С кого си мислиш, че разговаряш?
— Виж. Съжалявам, но някой току-що се опита да те убие.
— Да. Схванах това.
Шефът приглади коса по навик.
— Ще оставя една патрулна кола да дежури на алеята през цялата нощ. А може и по-дълго.
Докато си вземах довиждане с Кароли и Алисън, шефът отиде до колата си и се върна с хартиен плик. Използва химикалка, за да вдигне колана и го набута в плика. Загърнах се плътно в достойнството си и затворих входната врата. Легнах си, но естествено, не можах да заспя. Ченгета сновяха напред-назад из къщата, тръшкаха врати и се смееха, а умът ми се блъскаше като луд.