Продължих да карам, без много да си давам сметка за обраслия с дървета и храсталаци стръмен склон вляво и шестметровата урва само на крачки вдясно от колата ми. През три коли зад мен синият таурус не ме изпускаше от полезрение.
Не си въобразявах. Имах опашка.
Дали не е тактика за сплашване?
Или стрелецът се намира в колата, изчаквайки удобна позиция?
Краят на шосе №92 пресече „Скайлайн“ и на близкия завой вдясно имаше отбивка с чакълест паркинг и пет маси за пикник.
Не сигнализирах, че правя завой, а просто извих волана надясно. Исках да се махна от пътя, да оставя тауруса да ме подмине, за да видя регистрационния номер и лицето на водача. И да се измъкна от него.
Но вместо сцепление с настилката, както щеше да реагира моят експлорър, бонвилът поднесе по чакъла, завъртя се обратно, при което излезе на шосе №92 и пресече с нос двойната жълта линия право в насрещните коли.
Таурусът сигурно ме подмина, но така и не успях да го видя.
Стисках кормилото на въртящия се автомобил, а светлините на таблото святкаха неестествено.
Кормилната система и спирачките сдадоха, генераторът за променлив ток свърши, моторът загря, а аз се въртях на място насред шосето.
Натисках спирачките, един черен товарен пикап изви рязко, за да избегне страничния удар в колата ми. Шофьорът натисна клаксона с тяло и избълва нецензурни ругатни през прозореца си, но аз бях толкова щастлива, че не ме улучи, та ми идваше да го разцелувам.
Поднеслата ми кола най-сетне спря встрани от пътя сред облаци прах, от които не виждах нищо през предното стъкло.
Излязох от бонвила с омекнали крака и се облегнах на него. Ръцете ми трепереха.
Поне засега преследването свърши. Но знаех, че в действителност не е приключило. Някой ме бе взел на мушката и нямах представа нито кой, нито защо.
Глава 115
Позвъних по мобилния на човека от „Лунния гараж“ и се свързах с телефонния секретар на Кийт.
„Кийт, малко съм загазила. Линдси е. Ела да ме изтеглиш.“
Кийт отговори на обаждането и му дадох координатите си. Двадесетте минути преди да спре при мен камионът му за теглене на буксир, ми се видяха цял час. Той закачи бонвила за позорното му връщане у дома, а аз се настаних в кабината до него.
— Това е луксозен автомобил, Линдси — поучаваше ме Кийт. — С него не се очаква да правиш лупинги. На повече от двайсет години е, за бога.
— Добре, де.
Последва дълго мълчание.
— Хубава блузка.
— Благодаря.
— Наистина — повтори той и ме разсмя. — Трябва да носиш по-често такива дрешки.
Вече в гаража, Кийт отвори капака на бонвила.
— Ха. Скъсал се е ремъкът на охладителя.
— Ха. Зная.
— А знаеше ли, че при нужда можеш да го замениш със завързан чорапогащник?
— Да. Но колкото и да е чудно, в аварийния ми комплект с инструменти нямам чорапогащник.
— Имам идея. Защо не взема да купя обратно колата от теб? Ще ти дам стотачка над цената, която ми плати.
— Ще помисля по въпроса. Не.
Кийт се засмя и ми предложи да ме закара вкъщи. Нямаше как да не приема. След като така или иначе щеше да разбере, му разказах онова, което все още не бях споделила с приятелките си, даже не и с Джо.
Казах му за стрелбата от предната нощ.
— И сега мислиш, че някой те следи? Защо не се прибереш у вас, Линдси? Сериозно.
— Защото не мога да оставя този случай нерешен. Не и сега. Особено след като някой изстреля поне дузина куршуми по къщата на сестра ми.
Кийт ме изгледа съчувствено и подръпна козирката на шапката си, докато маневрираше ловко по завоите на пътя.
— Някой да ти е казвал, че си инат?
— Неведнъж. Смята се за добра черта у ченгето.
Разбрах накъде бие. Вече и аз не знаех дали това е признак за смелост или глупост.
Но не бях готова да свия платната.
Глава 116
С Кийт спряхме пред къщата на Кет, алеята беше пълна: експлоръра, камионетката на стъкларя с надпис „Поставяме прозорци“ и голям пикап в цвят син металик, на чиито врати бе изписано „Майстор Сръчко“.