— Аз съм лейтенант Боксър от полицията на Сан Франциско — представих се и показах значката си.
Обясних, че работя по неразкрито убийство, което има прилики със злощастната смърт на д-р О’Моли.
— Вече разговаряхме с полицията — рече тя и изгледа внимателно значката и чаровната ми усмивка, която пуснах специално заради нея. — Разпитваха ни часове наред.
— Ще ви отнема само няколко минути.
Тя затвори прозореца с матово стъкло зад себе си и след малко застана на прага към вътрешния кабинет.
— Аз съм Ребека Фалконе — представи се. — Заповядайте тук.
Зад свързващата врата седяха други две жени на средна възраст.
— Това е Минди Хелър, медицинска сестра — посочи тя жена в бяла престилка с изрусени кичури и килограми грим на очите, която изхвърляше в кошчето пластмасови подноси с остатъци от сладкиши. — А това е Хариет Шварц, нашият административен управител — посочи Ребека към могъща жена по червен анцуг, седнала зад стар компютър. — Всички работим с д-р Бен открай време.
Здрависах се с тях и повторих името си и причината за идването ми.
— Съжалявам за загубата ви — уверих ги. Сетне обясних на жените, че се нуждая от тяхната помощ. — Всичко, което е по силите ви, за да хвърлите поне малко светлина.
— Значи искате истината? — рече Хариет Шварц. Отдръпна се от компютъра и се облегна назад да събере мислите си. — Той беше като картина на Пикасо. Купчина линии, от които си вадиш заключение за някаква личност. А между линиите — празно пространство.
Минди Хелър се включи:
— Като лекар беше порядъчен, но иначе беше стиснат, не беше по услугите, беше голям всезнайко. И се държеше кофти с нас, неговите роби. — Тя хвърли поглед към колежките си. — Но не вярвам да са го убили, защото беше гадняр, пък и цялата му лошотия стигаше дотам.
— Аха. Значи мислите, че семейство О’Моли са станали жертви по случайност?
— Именно. Нацелили са ги случайно. Все им го повтарям.
Попитах дали някои от другите жертви на убийства не са били пациенти на д-р О’Моли, но мигом ме отрязаха.
— Известно ви е, че трябва да защитаваме поверителната информация за пациентите — отвърна г-ца Хелър. — Но съм сигурна, че началник Старк може да ви каже всичко, което искате да знаете.
Добре тогава.
Надрасках номера на мобилния си телефон и го оставих върху бюрото на Хариет Шварц. Благодарих им за отделеното време, но си тръгнах обезсърчена. Д-р О’Моли сигурно е бил всичко, което подчинените му казаха за него, но всъщност бях ударила в още една задънена улица.
Тъкмо отварях вратата към улицата, когато някой ме хвана за ръката. Беше Ребека Фалконе, лицето й — настойчиво изопнато надолу.
— Трябва да говоря с вас — пошушна. — Насаме.
— Може ли да се видим някъде?
— В „Кофи Къмпани“. Знаете ли заведението?
— На късата търговска отсечка в края на Главната ли?
Тя кимна:
— Излизам в почивка в дванадесет и половина.
— Ще ви чакам.
Глава 119
Коленете ни почти се допираха под малката масичка в дъното на ресторанта близо до тоалетните. Пред нас имаше сервирани салати и кафе, но Ребека не се хранеше. И още не бе готова да говори.
Подръпваше нагоре-надолу тънката златна верижка на врата си.
Мисля, че разбирах вътрешния й конфликт. Държеше да разкрие достоверната информация, но не желаеше приятелките й да научат за това.
— Не зная нищо, разбирате ли? — най-сетне промълви Ребека. — Още по-малко за убийствата. Но напоследък на Бен нещо му тежеше.
— Може ли по-конкретно, Ребека?
— Ами беше необичайно изнервен. Държа се рязко с няколко пациента, което, в интерес на истината, е рядкост. Когато го запитах какво става, той отрече да има някакви проблеми.
— Познавахте ли Лорелай?
— О, да. Те се срещнали за първи път в църквата и право да ви кажа се изненадах, че Бен се ожени за нея. Мисля, че беше самотен, а тя го гледаше в очите — въздъхна Ребека. — Лорелай си беше много простодушна, като дете. Най-много обичаше да ходи по магазините. Никой не я мразеше.
— Интересно наблюдение — подхвърлих. И това се оказа насърчението, от което Ребека имаше нужда, за да сподели, каквото й тежеше.
Имаше вид на човек, който се кани да скочи в басейн от много, много висок трамплин.