Можех да си представя сцената на убийството не по-зле от нея. Само преди три седмици тялото на Лорелай О’Моли лежеше изкормено на десетина стъпки от мястото, където стояхме.
Емили Харис преглътна тежко и ме последва до близкия дрешник. Показах й замаскираната с лак шпионка на вратата и още видимия отпечатък от нокът, оставен от Джо върху дървения пълнеж.
— Говори ли ви нещо това? — попитах я.
Гласът на Емили изтъня и стана почти писклив.
— Говори ми, че ме убива. Ясно е, нали? Записвал е на видео секса с Лорелай. Каза ми, че вече не спял с нея, но явно ме е лъгал.
Лицето й се сгърчи и тя се разрида тихо в цял сноп сини носни кърпички, които извади от чантата си.
— Божичко, божичко — хлипаше. След малко издуха носа си, прокашля се и каза: — Връзката ми с Бен няма нищо общо с убийството. Може ли да се махаме оттук?
Не, доколкото зависи от мен. Ако можех да науча нещо от Емили Харис, това беше моментът и мястото.
— Г-це Харис.
— Господи, наричайте ме Емили. Казвам ви най-съкровени неща.
— Емили, наистина трябва да узная твоята страна на историята.
— Добре. Нали знаете за Сандра?
Кимнах и все едно включих радиото.
— Да не мислите, че не съм страдала, задето тя се самоуби заради връзката на Бен с мен? — Попи подпухналите си очи, но бликнаха нови сълзи. — Бен казваше, че Сандра е клиничен случай и затова не се развежда с нея. Но след като тя се самоуби, престанах да го виждам в продължение на година. После пък на сцената се появи Лорелай. Принцесата. Бен мислел, че колкото по-скоро се ожени, толкова по-добре за Кейтлин, тъй че какво да му кажа? Аз още бях омъжена, лейтенант.
— И после всичко започна отначало.
— Най-често у нас. Ходехме и по мотели. Странно, но мисля, че на Лорелай не й пукаше за Кейтлин. С Бен се възползвахме максимално от ситуацията. Превърнахме я в игра. Той ме наричаше Камила. Аз му виках Чарлз, негово кралско величество. Беше забавно. Толкова ми липсва. Зная, че Бен ме обичаше. Сигурна съм.
Не добавих „Колкото един гаден, подъл мръсник може да обича някого“, но отворих вратата на дрешника и я поканих да влезе вътре.
— Заповядай, Емили.
Показах й втората шпионка на задната стена на гардероба.
— Тази шпионка минава през стената към стаята на… Кейтлин.
Емили изхълца и скри лице в ръцете си.
— Никога не съм виждала това нещо. Не знам нищо за него. Трябва да си тръгвам. — Обърна се и побягна от стаята. Чух токчетата й да чаткат по стълбите.
Догоних я, когато грабваше ключовете от масичката в коридора и отключваше предната врата. Излезе навън.
— Емили.
— Това ме разби — каза запъхтяна. Затвори вратата след нас и я заключи. — Прекалено болезнено е. Не разбирате ли? Аз го обичах!
— Разбирам. — Вървях до нея, после останах до вратата на колата, докато тя палеше мотора.
— Кажи ми само още нещо — настоях. — Бен познаваше ли някого на име Денис Агню?
Емили отпусна ръчната спирачка и обърна към мен обляното си в сълзи лице.
— Какво? Какво ми говорите? Да не е продал нашите видеофилми на онова влечуго?
Не изчака отговор. Завъртя кормилото и натисна газта.
— Приемам това за „да“ — извиках след отдалечаващия се линкълн.
Глава 123
Подминах спрялата патрулна кола в края на Крайбрежното авеню, вдигайки ръка за поздрав. Направих десен завой към алеята на Кет и паркирах експлоръра до бонвила. Явно Кийт бе върнал старата госпожица в мое отсъствие.
Пуснах Марта в къщата и й дадох бисквитка. После насочих вниманието си към мигащия телефонен секретар. Пуснах го и започнах да си водя бележки върху кубче листчета.
Джо, Клеър и Синди се бяха обаждали и разтревожено ме молеха да им позвъня. Четвъртото съобщение беше от Кароли Браун, която ме канеше на вечеря в училището.
После следваше съобщение от началник Старк, чийто глас прозвуча уморено по микрофона. „Боксър, получихме лабораторните резултати от колана. Обади ми се.“
Със Старк си играехме на телефонни съобщения цял ден. Изругах, докато разлиствах бележника да намеря номера му. После го набрах.
— Изчакайте, лейтенант — каза дежурният полицай. — Ще се свържа с него по пейджъра.
Чух бръмченето на полицейската радиочестота, докато потраквах с нокти по кухненския плот и преброих до седемдесет и девет, преди шефът да се включи в линията.