— Боксър.
— Този път много бързо докладваха от лабораторията — отбелязах. — Какво сме получили?
— Имаше причина да бързат. Няма отпечатъци, което не ме изненадва. Но ако не броим телешката ДНК, няма нищо друго. Линдси, копелетата са накапали телешка кръв по токата.
— Е, това ме довърши!
— Зная. Мамка им. Виж, трябва да тръгвам. Кметът иска да говори с мен.
Шефът затвори и бог ми е свидетел, че в този момент му съчувствах.
Излязох на верандата, седнах на един пластмасов стол и подпрях крака на перилата, както ме бе посъветвала Клеър. Зареях поглед над сандалите си към съседските дворове и синия хоризонт на залива.
Мислите ми се въртяха отново около колана на ливадата тази сутрин и кървавите петна, които се оказаха кръгла нула.
Едно беше ясно.
Убийците не са искали да ме убиват.
Коланът беше предупреждение, предназначено да ме сплаши, за да се оттегля.
Питах се защо си правят труда.
Не бях разкрила убийството на Джон Доу и десет години по-късно все още пиех студената вода.
През това време убийците бяха на свобода, а белите фуражки разполагаха само с шепа измамни надежди, които се свеждаха до „ами ако“ и „как така“, и водеха наникъде.
Не знаехме защо.
Не знаехме кой.
И не знаехме къде ще ударят отново.
С други думи си играехме на котка и мишки.
Глава 124
Семействата са проклятието на съвременната цивилизация, където мръсната пяна на миналото се пази жива, отглежда се и се рафинира. Поне такава бе отправната точка на Наблюдателя тази вечер.
Той отвори мокрото помещение и влезе в розовата къща високо горе на „Клиф Роуд“. Тази вечер семейство Фарли бяха излезли навън, но, самоуверени в своя пашкул от богатство и привилегии, дори не си бяха направили труда да заключат вратата.
Помещението водеше към кухня, цялата обзаведена в стъкло и озарена от последните лъчи на залеза.
Това е само оглед, напомни си Наблюдателя. Влизане и излизане в рамките на пет минути. Както винаги.
Извади фотоапарата от вътрешния джоб на мекото си кожено яке и обходи с него стаята, правейки серии дигитални снимки на многобройните високи прозорци с достатъчно широки стъкла, през които спокойно можеше да мине човек.
Ззззт, ззззт, ззззт.
Бързо се прехвърли от кухнята в голямата дневна на семейство Фарли, издадена на колони над планинския склон. Кехлибарена светлина огряваше горите и придаваше на набраздените стволове на евкалиптите почти човешко присъствие, сякаш прастари стражи следяха движенията му. Все едно разбираха и одобряваха.
Просто оглед, отново си напомни той. Точно сега нещата бяха твърде сложни и напечени, за да продължат с плановете си.
Бързо изкачи задните стълби към спалните и отбеляза стъпалата, които скърцаха най-силно, както и здравината на парапета. Продължи по коридора на втория етаж, като прекрачваше прага на всяка от отворените врати, правеше снимки, запаметяваше подробностите. Претърсваше стаите като ченге, обискиращо заподозрени.
Наблюдателя погледна часовника си при влизането в голямата спалня. Бяха изминали почти три минути. Бързо отвори шкафовете, подуши уханията на „Вира Уонг“ и „Хермес“, затвори ги обратно.
Слезе на бегом по стълбите към кухнята и се канеше да напусне, когато му хрумна мисълта за мазето. Имаше достатъчно време за бърз оглед.
Отвори вратата и припна надолу.
Вляво се намираше обширна винарска изба, а пералното помещение беше право напред. Но очите му се залепиха на вратата вдясно.
Тя беше в сянката, заключена с катинар с шифър. Наблюдателя беше много добър с шифровите ключалки. И изключително сръчен. Завъртя шайбата наляво, докато усети едва забележимо съпротивление, после надясно и пак наляво. Куката на катинара отскочи и се отвори, а Наблюдателя освободи вратата.
Разпозна оборудването в полуосветеното мазе: компютър, лазерен принтер и топове висококачествена хартия. Видеото и дигиталните камери, пригодени и за нощно виждане.
На един рафт стоеше спретната дебела купчина снимки.
Бързо влезе вътре и затвори вратата след себе си. Натисна ключа и пусна осветлението.
Това е само една безобидна мисия за оглед, нищо повече, една от многото.