Но онова, което видя, когато светнаха лампите, едва не го събори на земята.
Глава 125
Във въздуха се носеше ухание на сос маринара, когато тръгнах по пътеката към викторианската сграда на училището-общежитие. Направих козирка с ръка срещу последните слънчеви лъчи, отразяващи се в многобройните прозорци, и почуках на входната врата с месинговото чукче.
Около дванадесетгодишно тъмнокожо момче отвори и произнесе:
— Здравейте, госпожо полицай.
— Ти си Еди, нали?
— Еди-повреди — отвърна той ухилен. — Откъде знаете?
— Имам добра памет.
— Това е хубаво, щом като сте ченге.
При влизането ми в „мензата“, обширна трапезария с изглед към магистралата, екна шумно приветствие.
Кароли ме прегърна и каза да седна начело на масата.
— Това е мястото за „почетни гости“ — обясни. Почувствах се добре дошла и у дома си в това огромно „семейство“, когато Алисън побърза да сграбчи стола от лявата ми страна, а Фърн — дребно червенокосо момиченце — успя да се пребори за стола отдясно.
По масата се разнасяха чинии със спагети, а една огромна купа салата, подправена с оцет, олио и италиански кротони минаваше от ръце на ръце, докато децата ме отрупваха с въпроси и гатанки — на някои от тях отговарях успешно, други отбивах обратно.
— Когато порасна — прошепна Али, — искам да стана точно като теб.
— А знаеш ли какво искам аз? Когато пораснеш, да станеш точно като себе си.
Кароли плесна с ръце, смеейки се весело.
— Не досаждайте на Линдси — намеси се. — Оставете горката жена да си изяде вечерята. Тя е наш гост, а не десерт да го излапате.
Кароли се надигна, за да вземе литър кока-кола от бюфета, сложи ръка на рамото ми и се наведе към мен.
— Нали не те притесняват? Те те обичат.
— И аз ги обичам.
След като съдовете бяха разчистени, а децата се качиха на горния етаж да учат, с Кароли изнесохме чашите си с кафе на покритата веранда с изглед към игрището. Седнахме в два люлеещи се стола и се заслушахме в песента на щурците в притъмняващата вечер. Хубаво бе, че имам приятелка в града и тази вечер почувствах Кароли особено близка.
— Някакви новини кой е стрелял по къщата на Кет? — попита Кароли със загриженост в гласа.
— Никакви. Но помниш ли оня тип, на когото попаднахме в „Корморан“?
— Денис Агню?
— Да. Той ме преследва, Кароли. А началникът не крие, че е нарочил Агню за убийствата.
По лицето на Кароли се изписа изненада, дори шок.
— Така ли? Трудно ми е да си го представя. Тоест че е гаден, гаден е — произнесе тя и млъкна, — но не го виждам като убиец.
— Така казваха и за Джефри Дамър — засмях се аз.
Забарабаних с пръсти по страничната облегалка на стола, Кароли скръсти ръце пред гърдите си и двете потънахме в мисли за убийците, които дебнат някъде навън.
— Тук е много тихо, нали? — промълви Кароли накрая.
— Забележително. Харесва ми.
— Ще хванеш този психопат колкото може по-скоро, нали?
— Чуй, ако нещо, каквото и да е, те разтревожи, Кароли, дори и да смяташ, че просто си въобразяваш, обади се на деветстотин и единадесет и после на мен.
— Разбира се, благодаря. Ще се обадя. — След кратко мълчание добави: — Накрая винаги ги хващат, нали, Линдси?
— Почти винаги — отвърнах, макар това да не беше самата истина. Най-умните не само не ги залавят, но дори не ги забелязват.
Глава 126
Сънят ми през нощта бе неспокоен, изпълнен с кошмари за гонитби, стрелби от коли, бичувани трупове и незнайни убийци без лица. Събудих се в мрачно сивкаво утро от онези, в които не ти се измъква от леглото.
Но с Марта се нуждаехме от раздвижване, тъй че нахлузих синия си джинсов комплект, затъкнах пистолета в кобура под мишницата и пъхнах мобилния телефон в джоба на якето.
После поехме към плажа, сладката Марта и аз.
От запад нахлуваха буреносни облаци, притискаха небето толкова ниско над залива, че прелитащите чайки се стрелкаха като бойни самолети от документални филми за Втората световна война.
Видях няколко смелчаци да бягат или просто да се разхождат далеч пред нас и зад нас, тъй че отвързах каишката на Марта. Тя се затича след малко ято дъждосвирци, а те се пръснаха подплашени, аз се насочих на юг в умерен тръс.