— За какво да те следвам? — попита Кай.
Оиши го изгледа, без да каже нищо, сякаш в този момент предпочиташе да се задуши, вместо да дава обяснения на човека, заради когото бе рискувал живота си през изминалата нощ.
Кай неволно се запита дали Оиши някога щеше да го приеме като човешко същество, въпреки всичко, което бе направил за него, въпреки всичко, което бившият кару на господаря Асано бе преживял през последната година. Наистина ли смяташе, че щом е откраднал мелеза от холандците, сега той му принадлежеше и можеше да го използва както реши?
Кай чакаше мълчаливо и непреклонно, отказвайки да приеме нещо друго, освен знак от Оиши, че го признава за напълно равен… в противен случай предпочиташе смъртта. След всичко, което бе преживял в ръцете на холандците, дори смъртта не значеше нищо за него в сравнение с правото да се отнасят с него като с човешко същество.
В крайна сметка погледът на Оиши омекна. Той прибра меча в ножницата, признавайки безмълвно истината, че изминалата една година бе променила всичко.
Коварството и жалките прищевки на Кира бяха променили изцяло предишните им отношения. Той бе отнел и на двамата всичко, което някога бе имало значение за тях, и почти ги бе накарал да загубят разсъдъка си. И двамата се бяха превърнали необратимо в изгубени души… променени до неузнаваемост, непознати дори за самите себе си.
Преди да отговори, Оиши преглътна с мъка, сякаш наистина поглъщаше гордостта си:
— Кира командва хиляда души, освен това е защитен с магия.
Кай настръхна, сякаш думите бяха разкъсали невидимата мембрана, покриваща болезнения спомен.
— Когато ти съобщих за това, ти ме отпрати… — започна той.
— Не бях прав — прошепна Оиши, изричайки думите насила и с поглед, все още забит в земята. — Предадох доверието на господаря си — продължи той и за пръв път се осмели да вдигне глава, а Кай забеляза в погледа му нещо познато, нещо, което и самият той чувстваше: угризение и срам.
За пръв път Кай осъзна каква е истинската причина за всичко, което Оиши не желаеше да му каже, и защо обясненията му костваха толкова много усилия. Разбра колко безкрайно бе унижението, мъката и загубата, които изпитваше мъжът срещу него.
— Не знам кой си или какво си — продължи Оиши, — но имам нужда от твоята помощ.
Думите му не прозвучаха като опит за извинение, но бяха самата истина — искрени и ясни като водите на потока, който течеше зад тях.
Ред беше на Кай да почувства колебание, щом забеляза нещо, близо до отчаяние, в погледа на Оиши. Сега повече от всякога се запита къде ли е бил самураят, докато той се беше борил да оцелее на Острова на холандците, какво бе причинило дълбоките бръчки, които преждевременно бяха състарили лицето му, и бе довело до отчаяния стоицизъм, който се четеше в кървясалите му очи. Изглеждаше така, сякаш се е скитал като отритнат ронин през половината си живот, а не само през последната година.
Кай погледна настрани и се намръщи. Където и да е бил Оиши през това време, какво, по дяволите, смяташе, че могат да направят те двамата, за да отмъстят за смъртта на господаря Асано и да спасят Мика от Кира?
Кира разполагаше с хиляда воини. Да не би Оиши да очакваше от него да ги избие всичките? Имаше едно старо поверие, че ако човек убие хиляда души, се превръща в демон, но той така или иначе беше демон. Дали Оиши не смяташе, че след прекараната една година на остров Деджима човешкият живот не значеше нищо за него? Или пък мислеше, че ще може да победи любовницата китсуне на Кира на собствената й магическа територия?
Дори и да успееха да съберат някои от разпръсналите се бивши васали на господаря Асано, пак нямаше да разполагат с достатъчно хора, за да направят нещо. Щеше да бъде чисто самоубийство. Но пък може би за Оиши това отдавна нямаше значение, може би той все пак беше решил, че е по-добре да загине като самурай, биейки се отчаяно до последния си дъх, отколкото да умре от срам.
Но Кай не беше самурай. Той мразеше Кира заради онова, което му беше причинил, както и заради паметта на господаря Асано, но дали го мразеше достатъчно, за да тръгне да търси отмъщение? Сега беше свободен и бе благодарен за това, но Оиши не го беше направил заради него, Кай не му дължеше нищо. Дали въобще тази битка можеше да се нарече негова?