И в този миг Кай си спомни за Мика.
Мика… името й, очите й, усмивката й. Достатъчен беше фактът, че двамата все още съществуваха на една и съща земя. Това беше единственото нещо, помогнало му да си върне разсъдъка. Обичаше я. Винаги я беше обичал толкова много, че с радост би направил всичко за нея, всичко, освен да съсипе живота й.
Ако не помогнеше на Оиши, щеше ли след това да живее в мир със себе си и с мисълта, че човекът, който бе съсипал живота на всички тях, се е отървал, спечелвайки не само властта над Ако, но и над живота на Мика?
Ако съдбата бе отредила той никога да не легне до нея като неин съпруг или любовник, какво значение щеше да има за него това, че и двамата все още са живи, какъв смисъл би имало всичко, ако тя бъде принудена да споделя леглото на човека, убил баща й?
Може би единственият начин да покаже на Мика колко много бе означавала тя за него през целия му живот и колко силно бе копнял да се пожертва за нея, бе като наистина го направи.
Кай най-сетне се обърна към Оиши и се взря в очите му, търсейки да види колко твърда е решимостта му.
— Ако отново паднеш на колене пред Кира, заклевам се, че ще ти взема главата — каза той.
Наведе се и вдигна вързопа дрехи, който Оиши му беше подхвърлил, а като се изправи, забеляза на лицето му изумлението, че един мелез си беше позволил да го заплаши със самурайско отмъщение. Но изумлението на Оиши бързо премина в нещо близко до облекчение, след като осъзна, че Кай току-що се беше съгласил да се присъедини към личното му отмъщение. Самураят въздъхна, а Кай отиде да се преоблече.
— Къде си се научил да се биеш така? — извика внезапно Оиши, Кай го погледна през рамо и иронично се подсмихна.
— При демоните.
13.
Докато стигнат до Планината на Буда, където Оиши бе казал на Чикара да го чака, петият ден от пътуването му с Кай вече беше към края си.
Той не беше много разговорлив по време на пътуването им и Кай не бе казал кой знае какво, само от време на време бе задавал кратки въпроси: „Къде беше през цялото това време? Къде отиваме? Кой още ще бъде там? Какво ще правим после?“.
Оиши беше опитал да му отговаря, доколкото може, и откри, че колкото по-дълго двамата яздеха заедно, толкова по-лесно му бе да обяснява. И все пак беше доволен от факта, че Кай е толкова склонен да поддържа разговор, колкото ако бяха двама напълно непознати, озовали се случайно на един и същи път, пътуващи към едно и също място… към една и съща съдба. Не всички скитници се губеха по пътя си.
Оиши бе задал на Кай само един въпрос. През няколкото часа, които бе прекарал на Острова на холандците, бе видял и изпитал на собствения си гръб повече от достатъчно, за да си отговори на всички останали въпроси. Но докато яздеха, Кай от време на време прошепваше нещо едва чуто, като винаги се взираше право напред или към земята. Държанието му бе подразнило Оиши достатъчно, за да го попита какво прави.
Кай го бе изгледал неразбиращо, сякаш за пръв път осъзнаваше, че някой язди до него, и му бе отговорил „Моля се“, след което отново бе погледнал настрана, сякаш нищо не се беше случило.
След тези думи Оиши бе сигурен, че един от двамата е луд, но не бе съвсем убеден кой точно.
Макар да се съмняваше, че Кай някога е яздил, мелезът управляваше коня си със същата вродена лекота, която някога бе по-казал като кучкар при опитомяването на кучетата в замъка, сякаш общуваше с животните по начин, който бе недостъпен за обикновения човек. Но пък той можеше да вижда демони, което обикновеният човек също не можеше да направи.
Оиши повече от всякога се чудеше какво точно представлява мелезът. Обаче колкото по-често поглеждаше към яздещия до него Кай — с вързана на опашка дълга черна коса, облечен в кимоно и хакама, препасал меч в пояса си — толкова повече той му приличаше на ронин. „На друг ронин“ — поправи се той наум, когато прозря истината.
Когато най-накрая съзряха пламтящите факли и групичката лагерни огньове сред сгъстяващия се мрак, който се спускаше над Планината на Буда, съмненията му за това как другарите му щяха да реагират на довеждането на мелеза сред тях изчезнаха, сякаш мисълта, че ще се събере със старите си приятели, го изпълни с нов оптимизъм.
Щом се приближиха до огньовете, Оиши успя да преброи повече от двадесет души, събрали се пред руините на древния храм, чието име носеше планината. Някои от тях нададоха възторжени викове и започнаха да махат, но си личеше, че всички го гледаха с очакване, примесено с любопитство, щом забелязаха, че водачът им не е сам.