Той слезе от коня и мъжете се струпаха около него, като го викаха по име и протягаха ръце да го потупат, сякаш приветстваха отдавна изгубен брат. Заобиколен от радостта на топлото им посрещане, Оиши се усмихна може би за пръв път през изминалата една година — шегуваше се с някои от тях, прегръщаше дружески други, а усмивката му стана още по-широка, като откри Чикара и побърза да го похвали за добрата работа, която бе свършил за толкова кратко време.
Осъзна, че Кай не го е последвал, едва когато един от хората му го попита кой е непознатият с него. Като им отговори, всички глави се обърнаха към Кай; изненадата им премина в недоверие, а след това в презрение, когато разбраха, че мъжът, когото бяха взели за някой самурай, е само мелезът, който едва ли можеше да се нарече човек.
Кай също ги изгледа настойчиво и очите му потъмняха от мрачните спомени, които събудиха в него погледите на мъжете, които го бяха пребили толкова безмилостно при последната им среща. Той все още стискаше юздите на двата коня, сякаш бе готов всеки миг да скочи на някой от тях и да побегне, ако те понечеха да го приближат.
Само Чикара дойде при него, за да поеме юздите на коня на баща си, и му се усмихна доволен. Оиши видя, че синът му се поклони леко на бившия си сенсей и му се усмихна за добре дошъл толкова неподправено, сякаш момчето се опитваше да компенсира подозрението и враждебността, която се четеше по лицата на останалите мъже.
За миг Оиши се почувства объркан, като видя, че неговият син е единственият, който посреща мелеза по начина, по който самият той бе посрещнат от своите хора — изпита усещането, че е напуснал тялото си и наблюдава сцена от пиеса, без да разбира какво точно се случваше.
Оиши въздъхна и огледа останалите ронини, а Кай тръгна с Чикара, за да му помогне да се погрижат за конете. Останалите мъже насочиха цялото си внимание към него.
Оиши отдели време и сили да изслуша доклада на сина си, а след това и отделните истории и информацията, споделена от ронините, които Чикара бе успял да издири — онези, които се бяха съгласили да се присъединят към тях. От разказите на мъжете той доби достатъчно ясна представа за положението, в което се намираха.
Докато изслуша техните истории, като същевременно повтори своята безброй пъти, нощта вече бе настъпила. Оиши изпрати мъжете да си почиват и самият той вероятно щеше да заспи от изтощение, както си седеше на ниския стол край огъня, ако не беше Чикара, който го накара насила да легне и го покри с наметалото си, за да го предпази от студа.
Последната му мисъл, преди да затвори очи, беше, че не е виждал Кай, откакто бяха пристигнали в лагера. Запита се дали мелезът не беше слушал разговорите им от някое място извън светлината на огньовете, дали не беше предпочел да спи при конете, вместо при самураите, които бяха изгубили всичко друго, освен вярата в своето собствено превъзходство над останалите, дали щеше да бъде още тук на сутринта.
Утрото настъпи твърде скоро и ослепителните слънчеви лъчи го накараха да отвори очи, подобно на настоятелна майка, която кара сънливия си син да стане. Веднага щом се събуди достатъчно, за да се опомни къде се намираше, цялото му тяло потръпна от нетърпение и той мигом се разсъни.
Повечето от другите мъже вече бяха станали, разпалваха огньовете, приготвяха чай и храна, нетърпеливи като него да видят как парченцата от плана им идват по местата си, точно както той им беше обещал. Всички бяха изпълнени с надеждата за нещо по-смислено, отколкото до края на дните си да се занимават с тежък физически труд, който бе недостоен за тях и дори им бе забранен като самураи, или да живеят живот, в който никак не се вписваха.
Всички се заглеждаха в прекрасната панорама, която бе останала скрита за Оиши при пристигането му предишната нощ — тя бе и причината мястото да бъде наречено Планината на Буда. Някога, преди цяла вечност, планината била много по-голяма — била вулкан, който изритал с огромна мощ и вдигнал стълбове огън и пепел чак до очите на самата Аматерасу. Това, което бе останало след многовековното изменение на природата, беше широка, подобна на купа долина със стръмни склонове, покрити със слой плодородна вулканична почва, обагрени в златистозеленото на младата пролетна растителност.
Еднакво стръмните склонове завършваха с назъбен хребет, а на най-високото възвишение на хребета се издигаха останките на древен будистки храм, изоставен от много време. Храмът все още проблясваше под лъчите на изгряващото слънце с останалите тук и там следи от позлатата, покривала някога краищата на покрива и входа му. Всички мъже се обърнаха към храма, свели глави за безмълвна молитва.