За пръв път Оиши бе идвал тук като момче, придружавайки баща си и много по-младия тогава господар Асано, тръгнал на поклонение след смъртта на съпругата му. Още си спомняше изненадата си, когато бяха открили храма в руини. Честите земетресения в района бяха разцепили твърдата скала в основите му и свлачище бе отнесло част от земята, на която той се издигаше някога, както и половината от храма.
Оиши така и не бе разбрал защо господарят Асано бе избрал това самотно и изоставено място като пристан, където да се помоли и да потърси утеха. Единствено неустрашимостта на господаря им, както и безрезервното доверие, което имаше към баща си, бяха убедили Оиши да ги придружи сред руините. Спомняше си изпочупените дървени стълбове, които стърчаха в празното пространство, където някога се беше намирал олтарът на свещения Буда, даряващ безкрайната си милост на тези, които идваха тук, за да търсят утеха. Но щом бе влязъл в разнебитения и проскърцващ храм, Оиши с изненада бе открил, че зейналата земна паст, над която някога се бе издигала статуята, сега откриваше изглед към зелените хълмове и ведрото синьо небе — най-красивата гледка, която бе виждал, разкриваща цял един нов свят, издигащ се от руините на миналото.
Усещането бе, че пред него се бе показала частица от онова, което стоеше отвъд днешния и утрешния ден — проекция на мястото, където душата си почиваше между два човешки живота по време на своя непрекъснат процес на трансформация, докато постигне крайното просветление, а с него и върховното спокойствие. Едва тогава наистина бе разбрал думите на свещеника, който ги придружаваше и който бе казал, че смисълът на живота не е в търсенето на щастието, а в постигането на мъдрост.
От сенките на порутения вход на храма се появи самотна фигура, понесла в ръка сандалите си. Спря се на каменните стъпала, за да ги обуе, и заслиза надолу по хълма към мястото, където бяха направили лагера си. Дали не беше някой ронин, потърсил неочаквано подслон за през нощта сред руините?
„Не“, осъзна Оиши, изумен отново от неочакваните открития, които това място му поднасяше. Беше Кай. Мелезът вървеше с наведена глава и не поглеждаше към групата, но все пак отиваше към мястото, където се бяха събрали.
Дали случайно бе решил да прекара нощта там? Или бе отишъл да се помоли и да пречисти духа си от всичко, което е бил принуден да прави, и всичко, което другите бяха направили с него след онзи турнир в чест на шогуна, състоял се преди почти една година? Мелезът наистина ли бе изричал молитви по време на пътуването им, дали въобще разбираше какво е молитвата и какво означава свято място? Оиши поклати глава, когато нещо, което Башо му бе казал някога за Кай, се мярна в съзнанието му и изчезна, преди да успее да улови мисълта.
Обърна се, за да се изправи пред хората си, все още свели глави в молитва, без да казва нищо, за да привлече вниманието им върху този факт, напълно наясно, че те можеха да възприемат необяснимото поведение на Кай като демонстративно поругаване на това свято място.
— Моля за извинението ви — каза той накрая и главите им се вдигнаха, за да го погледнат. В израженията на всички се четеше любопитство и неразбиране. Шепата самураи — или по-скоро останали без господар ронини или верни васали — стояха смълчани и очакваха да чуят думите му. — Досега не ви казах нищо, защото врагът дебнеше и трябваше да съм сигурен, преди да заговоря. Но сега настъпи точният момент — шпионите на Кира смятат, че сме се превърнали в просяци и крадци и вече не представляваме заплаха за тях.
Мъжете се спогледаха. Любопитството им прерасна в изненада и смътно предчувствие, въпреки че все още не бяха сигурни в това, което чуваха.
— Това, което ви предлагам, ще завърши със смърт — каза Оиши. — Дори и да успеем, ще бъдем обесени като престъпници за нарушаване на заповедите на шогуна. — Шогунът изрично бе забранил да отмъщават на Кира и самураите нямаше дори да имат правото да възвърнат честта си, като извършат сепуку.
Оиши продължи да говори, изричайки гласно мислите, които бяха занимавали съзнанието му през цялото дълго пътуване до Деджима и обратно, опитвайки се да изясни на всички, че са изправени пред нещо много по-мащабно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
Нямаше доказателства дали шогунът наистина вярваше, че Кира е невинен или не, но дълбоко в себе си Оиши подозираше, че той отдавна е възнамерявал да сложи ръка на Ако и да го даде в дар на Кира, който бе един от най-доверените му съветници. В миналото шогунът често бе отнемал владенията и на други даймио като господаря Асано, които не му бяха приближени, и то за престъпления, вариращи от незначителни до абсурдни нарушения, следвайки практиката на своите предшественици през последните сто години.