Въпреки това, съгласно законите на бакуфу, всички, замесени в акт на насилие, следваше да бъдат умъртвени, независимо кой е бил подстрекателят. Изключително рядко се случваше единият да бъде оправдан, ако другият е бил осъден, а на практика беше невъзможно, в случай че шогунът е бил наблизо, защото това се приемаше като пряка заплаха и за неговия живот.
Беше повече от необичайно за шогуна да помилва Кира и да забрани търсенето на отмъщение срещу него — това бе грубо нарушение на кодекса на самураите, за чийто върховен пазител се смяташе шогунът. Самият той беше недосегаем, защото позицията му го правеше личност, на която дори даймио дължаха абсолютната си преданост.
Но това не се отнасяше за Кира. Вече нямаше значение дали заслепението на самия Върховен господар, подмолните политически маневри на Кира или вещерска сила бяха накарали шогуна да забрани на бившите васали на Асано да потърсят правото да донесат покой на душата на господаря си. Като ронини те бяха свободни да тръгнат по пътя, който сами изберат, защото не им бе останало нищо за губене. Бяха свободни дори да нарушат законите на страната, но не и да потърсят възмездие. Подобна свобода беше плашеща, затова малцина от мъжете я избираха по своя воля.
Оиши държеше от самото начало хората, които са го последвали, да разберат, че се изправят пред едно самоубийство, лишено от чест. Това не беше просто гири — последният дълг към мъртвия им господар, нито пък беше нещо, което човек би следвало да прави, ако усещаше и най-малък конфликт между своя гири и нинджо, защото както лоялността им към господаря Асано, така и собствената им вяра във върховната справедливост трябваше да бъдат безусловни.
Може би всички щяха да умрат по време на битка в опит да отмъстят за смъртта на господаря Асано. Но всеки от тях, който доживееше да сложи главата на Кира върху гроба на господаря им, така че страдащата му душа да разбере, че е свободна от оковите на този свят, трябваше да го последва и в отвъдния — независимо дали щеше да отнеме живота си със собствената си ръка, или щеше да бъде заловен и екзекутиран като обикновен убиец. И в двата случая щяха да нарушат законите на бакуфу и не само хората от тяхната каста, но дори и слугите, дори най-мерзките просяци и отхвърлените от обществото щяха да заплюят телата им.
И въпреки това, ако успееха, боговете щяха да разберат, че са действали, водени от честта, за да поправят една несправедливост. Законите бяха създадени от хората, а хората правеха грешки. Тяхното отмъщение щеше да възстанови равновесието, нарушено от човешката несправедливост, а което бе още по-важно — това щеше да бъде направено в името на душата на господаря Асано. Истинската цел на начинанието им щеше да бъде запомнена и може би, ако не в историята на родовете им, то поне в сърцата на близките им, петното от имената им щеше да бъде изтрито.
Накрая Оиши пое дълбоко дъх и заяви:
— Заклевам се пред вас, че няма да намеря покой, докато справедливостта не бъде възстановена, няма да мога да заспя спокойно, докато господарят ни не намери покой в смъртта, и няма да се моля на боговете, освен ако не е, за да измоля небесно опрощение за това, че съм изпратил Кира в ада!
Думите му бяха посрещнати с гробовна тишина, но изражението по лицата на хората му, някои от които едва сдържаха емоциите и сълзите си, го разчувстваха много по-дълбоко, от която и да е награда, която бе получавал. И тогава се чу глас, а след това още един и още един, докато виковете на ронините не прераснаха в бурно одобрение на предизвикателството, което им поднасяше съдбата, и всички вдигнаха юмруци във въздуха, сякаш за да сграбчат за опашката тази съдба. Оиши видя смелостта, която гореше в очите им — очи на мъже, готови да се борят до смърт за това, в което вярваха, мъже, родени с вярата, че това, което се осмеляваха да направят, можеше да е обречено на неуспех, но ако не се осмеляха, то никога не биха усетили, че животът тече във вените им.
Кай седеше край огъня със затворени очи и слушаше внимателно речта на Оиши, без това да му личи, докато чакаше ориза за сутрешното хранене да се свари. Застанал до него, Чикара разсеяно разбъркваше от време на време яденето в казана, а очите му искряха при всяка дума, изречена от баща му.