Кай вдигна глава и отвори очи, щом чу радостните възгласи на ронините. Някои мъже твърдяха, че „Пътят на воина“ е всъщност пътят на смъртта, и го твърдяха с гордост. Но тези дни повечето мъже, които твърдяха това, бяха глупаци, които никога не са влизали в истинска битка или не вярваха в нещо, което са готови да защитават до смърт.
Имаше обаче някои неща, някои хора и някои истини, които си заслужаваха да бъдат защитавани дори с риск за живота. А във времената, когато битките били истинското призвание на самурая, той щял да бъде един от тези хора, независимо от това кой и какъв е бил или къде е бил роден, защото когато хаосът властвал над реда, това колко пламенно се бориш за убежденията, в които вярваш, имало много по-голямо значение от безсмислените факти от забравеното детство.
И точно в този момент го осени мисълта, че независимо дали го съзнаваха или не, ронините, които в момента приветстваха радостно своя водач и това, че бе възвърнал смисъла на живота им, бяха много по-близо до неговата истинска същност, отколкото си представяха, че някога биха могли да бъдат.
Кай въздъхна и извади ножа си. Наведе глава и дългата му коса падна пред очите му. Той посегна с острието към нея, но след миг се поколеба. Прибра ножа в канията му и отново зави косата си върху темето в неугледен като на ронин кок — неговият личен жест на неподчинение на човешките закони, дори и на тези на хората, заедно, с които скоро щеше да се изправи пред смъртта.
Чикара се усмихна, виждайки как другите ронини приветстваха шумно думите на баща му и на висок глас изричаха собствените си клетви да въздадат справедливост за смъртта на господаря, на когото все още служеха в сърцата си, като стояха пред храма на Състрадателния Буда, пред очите на тяхната прародителка Аматерасу, богинята на слънцето. След това погледна към Кай, който тъкмо завързваше косата си, и на лицето му се изписа едновременно удовлетворение и истинско разбиране.
Мъжете се събраха около Оиши, който даде знак на Хорибе да разгърне картата на крепостта на Кира и околните планински хребети, която беше донесъл. Всички зашушукаха изненадани.
— Как се добра до плановете на крепостта? — попита невярващо Хазама, бившият пръв заместник на Оиши, и погледна въпросително Хорибе.
Оиши се усмихна и кимна към мъжа, който бе достатъчно възрастен, за да му бъде дядо.
— Младият Хорибе прелъсти дъщерята на архитекта — каза той и не успя да сдържи усмивката си, докато Хорибе скромно сви рамене.
Другите мъже, повечето от които достатъчно млади, за да бъдат синове на Хорибе, го погледнаха изумени, а при вида им Оиши избухна в смях. Останалите също се разсмяха и заклатиха глави или започнаха да тупат одобрително Хорибе по гърба. Чувството на групова принадлежност изведнъж ги изпълни и сгря душите им повече, отколкото топлите лъчи на утринното слънце — чувство, което бе липсвало на всички от ужасно много време, както на Оиши му бе липсвало слънцето.
Водачът им се наведе и им показа разположението на крепостта на Кира, като за миг съжали, че веселият момент не можеше да продължи по-дълго. Но целта без план не бе нищо повече от една мечта.
— За съжаление има само два начина за влизане в замъка. Единият е през главната порта тук, а другият — през тези скали под западната стена. И двата са строго охранявани. Най-добрият ни шанс да ударим, е, когато Кира напусне сигурното убежище на крепостта — обясни Оиши и отново погледна към Хорибе.
Хорибе продължи да обяснява, като посочи към друга част на картата.
— В деня преди сватбата той ще отиде да се помоли в храма на предците си. Не знаем още по кой път ще мине, нито колко охрана ще води със себе си.
Оиши хвърли поглед към Исогай, на чието младо и красиво лице все още се четеше леко раздразнение от факта, че от всички тях точно Хорибе бе успял да му открадне ролята, за която му завиждаха всички останали.
— Исогай, ти ще отидеш по-рано до града с храма, за да видиш какво можеш да научиш. Знаеш, че дори около светите места има бордеи и множество служители с развързани езици, които ходят там.
Исогай се изчерви, а мъжете отново се разсмяха, но смехът им бе добронамерен, каквато бе и усмивката, с която той им отвърна. Младият мъж кимна уверено на Оиши и се изправи, а останалите отново се наведоха над картата, за да разучат огромния планински терен.