Кай се облегна на заоблените скали близо до огъня, който бяха запалили за готвене, и се протегна, за да се отърси от сковаността в краката и гръбнака след дългата езда. В момента нямаше какво повече да направи за болката от нараняванията, получени по време на кошмара на остров Деджима, освен да търпи и да чака да зараснат. Чудеше се дали някога болката щеше да изчезне напълно, или нервните окончания в тялото му, както и съзнанието му, бяха непоправимо увредени. „Времето лекува всички рани — му беше казал някой преди много време — по един или друг начин“.
Чикара бе привършил с пълненето на купите с ориз и сега стоеше и го гледаше. Видя как очите на момчето се спряха върху възпалените рани на китките му, където стегнатите окови в Деджима се бяха врязали в плътта му. Кай знаеше, че ще носи белезите от тях, докато е жив, дори и да живееше достатъчно дълго, че да забрави спомена от тежките железни окови, които бяха направили опитите му за бягство дълга и безплодна борба.
Той срещна погледа на младия ронин, чието лице изразяваше искрено съчувствие, и прочете в него твърде много въпроси, които момчето не се осмеляваше да зададе на глас. Спомни си през какво бе преминал Оиши и че синът му знаеше за това.
Не беше нужно Чикара да носи и неговите белези и спомени, и без това баща му изискваше от него достатъчно много. Кай успя да му се усмихне окуражително и без да каже нищо, се пресегна да вземе купичката си с ориз.
Младежът подаде топлата купа в ръцете му и успокоен, отвърна на усмивката му, преди да отиде да раздаде храна и на останалите.
Кай се изправи на крака, бръкна с пръсти в топлия ориз и започна да го тъпче в устата си, докато прекосяваше късото, но безкрайно широко разстояние между мястото, където бе седял, и скупчилите се около картата мъже.
В момента Хазама я разглеждаше, а изражението му ставаше все по-колебливо. Той вдигна очи към Оиши и каза:
— Дори и да узнаем пътя, ще ни трябват много повече хора, за да организираме нападението.
— Тогава ще ги намерим — отвърна Оиши. — Ти, Чузамон и Окуда ще съберете колкото можете повече от бившите ни самураи и ще се срещнете с нас… тук — той посочи друго място на картата. — Това е една ферма, която Хорибе откри за нас.
— Да не е прелъстил и дъщерята на фермера? — ухили се Башо. Избухна нов смях, но Хазама все още не изглеждаше убеден.
— Извинете ме, Оиши-сан — каза той, — но ние сме ронини. Кой ще ни продаде оръжия? — Администрацията на шогуна следеше стриктно всички продажби на оръжия, особено ако бяха в големи количества, и то без конкретен повод и причина. — Готов съм да жертвам живота си, но как ще успеем без добри мечове?
Оиши се поколеба за миг, а в погледа му проблесна нещо, което наподобяваше болка. След това извади собствения си меч от ножницата и го подаде на Хазама.
— Вземи моя. Когато се срещнем отново, ще имаме още оръжия за вас.
За момент Хазама го изгледа невярващо, сякаш Оиши току-що му бе предложил душата си, което си беше съвсем вярно съгласно кодекса на честта, според който живееха самураите. Хазама пое меча с две ръце и се поклони. Разгледа оръжието, което бе получил, и на лицето му се изписа смирение и страхопочитание. Поклони се отново, този път още по-дълбоко.
Кай забеляза фамилния герб на Оиши върху дръжката на самурайския меч и разбра, че той бе дал на Хазама не просто някакво откраднато отнякъде острие. Това навярно бе последното нещо, което Оиши притежаваше и което носеше фамилния му герб, единственото доказателство за това кой и какъв е бил някога. Той току-що бе изтръпнал душата си и я бе дал на Хазама. Не бе учудващо, че в очите му се четеше болка.
За своя изненада Кай усети внезапен прилив на уважение към Оиши за проявената мъдрост, както и за неговата самоотверженост и непоколебимост като водач. Приближи се до мястото, където стоеше той, и като застана до него, все още стиснал купата с ориз в ръце, погледна Хазама, а след това огледа лицата на останалите ронини.
Ясуно го изгледа със смразяващ поглед, сякаш самото му присъствие на едно място с тях бе смъртна обида. Кай загреба още една шепа ориз от купата и го натъпка в устата си, поглеждайки към Ясуно, без да покаже, че по някакъв начин е забелязал неодобрението му.
— Останалите от нас ще заминат за Уетсу — продължи Оиши, привидно необезпокоен от присъствието на Кай, нито от факта, че вниманието на всички други внезапно се бе насочило към него. — Там работят най-добрите оръжейници в страната…