— Мелезът защо е тук? — обади се Ясуно, неспособен да се сдържи дори след като от една година бе изгубил превъзходството, гарантирано му от ранга на васал на даймио. Ръката му посегна към катаната. Напрежението сред останалите мигом стана толкова осезаемо, че можеше да го разсече с меча си.
Кай продължи да го гледа и да дъвче ориза си.
Оиши погледна към Кай и изведнъж го осени една мисъл от „Ръкописът на петте пръстена“ на Мусаши: „Не позволявай на врага да види духа ти“. Изражението му се вкамени, когато си спомни как го беше погледнал мелезът при първия им сблъсък след бягството от Деджима. Оиши изведнъж разбра, че привидната липса на емоции в изражението на Кай криеше нещо далеч по-опасно.
Преди Ясуно да си изпроси смъртта, Оиши го изгледа настойчиво и леко укорително и отвърна:
— Аз го помолих да дойде.
— Не можем да го вземем с нас! — отвърна вбесен Ясуно. — Той не е самурай.
— Никой от нас вече не е самурай! — изкрещя Оиши, изричайки най-накрая гласно истината, която мелезът го бе накарал да осъзнае.
Ясуно настръхна като бясно куче, но тлеещото отвращение в очите на командира му успя да го усмири. Той дръпна ръката си от дръжката на меча, а останалите сведоха глави или погледнаха настрана, също усмирени.
Кай погледна към Оиши с изражение, толкова неразгадаемо, колкото беше и реакцията му, и също толкова непроницаемо, колкото бе кълбото от емоции, от което все още се опитваше да се отскубне и да изолира в съзнанието си. Той отклони поглед и продължи да се храни.
14.
Мика коленичи пред ниските масички, поставени пред нея, и се взря във вечерята си — храната наистина бе достойна за дъщерята на един даймио. Около традиционното основно ястие — ориза, поставен в елегантна лакирана купа, — бяха наредени чинии с осолени зеленчуци и по-малки купички със сосове и подправки: васаби, соев сос и други, характерни за региона, за чиито наименования тя никога не се беше сещала да попита. От едната й страна имаше сашими, приготвено от прясно уловена в планинските потоци риба, както и нарязано на тънки филийки печено еленско месо, наредени в елегантни чинии. От другата й страна бе поставен ръчно изработен чайник, а чашката й вече беше напълнена с горещ чай.
Стоеше и гледаше невиждащо в храната, скръстила ръце в скута си, и не посягаше да вземе нищо. Красиво подредената храна изпълваше устата й със слюнка, но стомахът й се свиваше на топка само при мисълта да се храни в присъствието на тазвечерния си сътрапезник.
Това не беше Кира, не го беше виждала цял ден. Предположи, че най-накрая е бил зает с по-важни занимания от това да се преструва на неин учтив компаньон за вечеря — може би подготвяше сватбата им. Сведе поглед към ръцете си. Имаше моменти, в които си мислеше, че дори перспективата да го види, е достатъчна, за да й стане зле и да загуби апетит, макар да съзнаваше, че трябва да се храни, за да остане здрава, с надеждата, че един ден някак си ще настъпи и нейният час…
Но късметът никога нямаше да я споходи, докато беше затворена в този капан, дълбоко в планините, които Кира познаваше толкова добре. Беше си обещала да доживее да види отново Ако. А после, в един прекрасен ден, щеше да си го върне.
— Хранете се, Мика-сама.
Мика вдигна поглед и се намръщи на компаньонката си за вечерта — вещицата, която можеше да променя вида си, любовницата на Кира. Господарят й се беше погрижил Мика никога да не бъде самотна… или сама, особено по време на хранене, дори когато той самият гостуваше продължително в двора на шогуна.
Вещицата беше коленичила срещу нея, облечена, както винаги, в най-фините и елегантни одежди от коприна и брокат, все в зелено-кафявите нюанси на гората, които й подхождаха толкова много. Цветовете и десените на дрехите й като че ли се променяха едва доловимо дори когато тя бе съвсем неподвижна, сякаш бяха листа вдън гората, докосвани непрекъснато от лек бриз.
При вида на Мика, която отказваше да се храни, вещицата се усмихна, сякаш пред нея седеше инатливо дете. Един кичур от гарвановочерната коса на китсуне се измъкна от гребенчетата и дългите златни игли, придържащи прическата й, и се понесе подобно на водна змия над масата с вечерята.
С длани, положени спокойно на коленете й, и лека усмивка, която все още играеше на устните й, вещицата се загледа в кичура коса, който се пресегна, грабна бамбуковите пръчици за хранене на Мика и взе парче риба. Вещицата го задържа подканящо пред Мика.