Мика я изгледа с твърд като стомана поглед и не помръдна, за да отхапе от рибата или да я отблъсне настрана. Нямаше да достави на тази китсуне удоволствието да види страха и погнусата й, нямаше да покаже пред нея нищо, което би дало на вещицата чувството, че има власт над нея. Когато я доведоха за пръв път тук, вещицата бе опитала всичко по силите си, за да изплаши и пречупи съперницата си, или поне бе пробвала всичко, което се осмеляваше и което Кира би позволил.
Мика бързо бе разбрала, че китсуне не би посмяла да я нарани наистина, независимо на какво беше способна, и че тя бе запленена от Кира също толкова, колкото и той от нея. И това не беше просто защото в момента целта и на двамата беше една и съща — да запазят заложницата си жива и здрава.
Младата жена продължи да се взира в нея със студен и предизвикателен поглед, а вещицата раздвижи парчето риба напред-назад като примамка.
— Да не мислите, че ме интересува дали ще умрете от глад? — попита тя подигравателно. — Скоро господарят ми ще получи това, което желае, и вие ще можете да отнемете живота си, както стори баща ви…
Мика изгуби самообладание, тъй като думите й подействаха като удар в лицето.
— Вие убихте баща ми! — извика тя.
— Така ли? — вдигна учудено вежди вещицата, изразявайки невинна изненада. — Не бяхте ли вие тази, която разби сърцето му? Той е приютил мелеза от състрадание, а вие го предадохте заради вашите низки страсти. Поискахте единственото нещо, което ви бе забранено — продължи вещицата, а от думите й капеше отрова. Още един кичур коса се измъкна от прическата й подобно на змия, грабна друга хапка сурова риба и я натроши между дървените пръчици. Парчето се изви и сгърчи сякаш от болка, като че ли бе още живо и се опитваше да се освободи. — Вашата любов срина Ако, Мика-сама.
Мика се взря в другата жена, а очите й се премрежиха от сълзи. Защитните й сили рухнаха под тежестта на чувството за вина и мъката. Щом забеляза това, чертите на вещицата се промениха, превръщайки се изведнъж в чертите на Мика, и собственото й лице я изгледа с някакво изопачено желание — очите й искряха, устните й бяха порозовели и потръпваха от копнеж, който Мика инстинктивно знаеше, че я бе изпълвал всеки път, когато бе поглеждала Кай.
— Наистина ли двете с вас сме толкова различни? — прошепна тихо вещицата и долната устна на огледалния образ на Мика леко потрепна. Копнежът в очите й внезапно се смени със смразяващия страх, че ще изгуби единствената си любов.
Устните на Мика се разтвориха, но от тях не излезе и звук.
Китсуне изведнъж избухна в смях, а на лицето й се върнаха собствените й черти. Змиевидните черни кичури, хванали пръчиците за хранене, мигом ги пуснаха върху масата и побързаха да се приберат обратно в идеално подредената й прическа. Вещицата се изправи рязко на крака и напусна масата, като продължаваше да се смее.
Смехът й сякаш остана да витае в стаята дори след като тя си беше тръгнала. Мика запуши с длани ушите си и затвори очи, а сълзите напираха да изскочат изпод стиснатите й клепачи. Но не смеха на вещицата обаче не можеше да прогони от съзнанието си, а начина, по който отекваше този смях, и опустошителния, съвсем човешки страх от загубата, който бе видяла в очите на китсуне, когато я бе попитала дали двете са толкова различни в техния стремеж към забранената любов.
Мика изведнъж разбра, че само този страх е бил истински.
Ронините пристигнаха до скалите над Уетсу по обяд, а небето над тях бе посивяло от надвисналите облаци и в гърбовете им духаше студен вятър. Стояха на ръба на скалите и гледаха надолу към пътя, който водеше в града, оглеждайки се внимателно за някакви признаци на опасност.
По заповед на Оиши бяха слезли от седлата и бяха оставили конете сред дърветата, така че пристигането им да остане незабелязано, тъй като нямаха представа как ще бъдат посрещнати.
Някога Уетсу бе част от владенията на господаря Асано, а неговите майстори ковачи доставяха по-голямата част от оръжията и броните за войниците му, както и много инструменти за селяните, дърводелците и другите занаятчии в района. Хората в Уетсу се гордееха много с тяхната работа и с факта, че господарят Асано им плащаше добре. Ако някой в Ако все още бе готов да помогне на бившите васали на господаря Асано да отмъстят за неговата смърт, то жителите на Уетсу трябваше да са сред първите.