Но беше изминала почти година от смъртта на Асано. И въпреки че бе малко вероятно чувствата на хората в Уетсу да са се променили, назначеният от Кира кару и неговите самураи, както и гарнизонните войски на шогуна бяха управлявали областта и нейното население през цялото това време. Невъзможно бе да се предвиди какви промени може да са настъпили след смъртта на господаря им.
Оиши поведе хората си надолу по пътеката, която се спускаше от върха на скалите, и после край първите къщи в края на града, като се стараеха да се придвижват тихо, тъй като повечето от тях не бяха въоръжени, а не знаеха как щяха да бъдат посрещнати.
Навел глава, Кай вървеше последен, на известно разстояние от останалите, твърде наясно, че присъствието му сред тях бе по-скоро търпимо, отколкото желано.
Но изборът на мястото му имаше и друга цел. Вървейки малко по-далеч от останалите, сетивата му можеха да доловят признаци, които те не разпознаваха, а като ги следваше на известно разстояние, можеше да се движи незабелязано във всяка посока.
Сигурен беше, че никой не ги следеше, но селото, в което навлизаха, бе породило у него тревога още от момента, в който го наближиха. Мястото беше твърде тихо за селище, в което са съсредоточени занаятчии и ковачи, и колкото повече се оглеждаше наоколо, толкова повече му се струваше, че градът е бил изоставен. Улиците и работилниците покрай тях бяха празни, въпреки че отнякъде долитаха слабите звуци на човешка реч. Усети, че във въздуха се носи мирис на огън, което бе нещо очаквано, но той не бе съпроводен с обичайното дрънчене на метал от ковачниците. Не се чуваше и съскането на парата от потапянето на нажежените остриета във вода, за да се охладят, не се чуваха и гласовете на занаятчиите, които си подвикват един на друг по време на работа. Оиши и останалите продължиха напред, а той ги последва безмълвен и зачака.
Изведнъж Оиши вдигна предупредително ръка, сякаш и той бе усетил това, което Кай вече бе забелязал — всички работилници и къщите в края на града бяха празни. Направи знак на мъжете да не вдигат шум и да го последват предпазливо към вътрешността на селото, където всички вече чуха звуците, които Кай бе доловил още с влизането им.
Вече ясно си личеше, че има нещо нередно в тези звуци и те можеха да означават единствено беда. Надяваше се проблемът да не е такъв, с който шепа зле въоръжени мъже да не могат да се справят. Ронините пред него сгъстиха строя си и той избърза, че да бъде по-близо до тях, като се спря до Чикара — единствения човек, на когото имаше доверие, че няма да възрази неочаквано и на висок глас.
Завиха зад поредния ъгъл на криволичещите улици и внезапно се озоваха пред неколцина от стражите на Кира, които товареха волска каруца с ценностите, които бяха успели да съберат от изоставените къщи. В далечината Кай видя и дима, който бе усетил по-рано — не идваше от ковачниците, а от сградите в другия край на града, които явно бяха вече ограбени и подпалени.
Кай продължи бавно напред, когато войникът, който, изглежда, отговаряше за плячкосването на района, изведнъж се изправи пред тях с изваден меч.
— Кои сте вие? — извика той на Оиши и присви очи, щом видя мъжете, които го следваха. Собствените му хора се скупчиха около него и също извадиха мечовете си. — Сигурно сте се загубили? — продължи той и се ухили с усмивка, в която не се четеше нищо добро.
Оиши му се поклони ниско като селянин.
— Фермери сме и идваме от Шимобе, господине. Дошли сме да купуваме инструменти — каза той. Шимобе се намираше точно отвъд границата на Ако, във владенията на друг даймио, което предполагаше, че те не само имат разрешение за пътуването си, но и може би наистина не знаят какво се е случило тук. Лицето му изразяваше неподправено объркване, но Кай можеше да забележи, че погледът му е твърде бдителен, за да придаде достоверност на изражението му.
Кай огледа преценяващо войниците на Кира, докато те ги заобиколиха — набеляза мислено местата, където са застанали, и пресметна времето, което ще му трябва, за да стигне до всеки от тях. Бяха само четирима, което бе добре. Но и четиримата бяха въоръжени и доста подозрителни. Наблюдаваше ги как разглеждат внимателно външния вид на предполагаемите скромни земеделци, като не им убягнаха полуизгасналите на темето коси на ронините и облеклото им, което макар и силно износено, все пак бе от необичайно хубави материи за група обикновени селяни.