— Това селище сега е на господаря Кира — каза водачът на войниците, като се спря до Чикара. Огледа го от глава до пети и изведнъж го сграбчи за ръката, разкривайки меча, който Чикара се опитваше да скрие. Лицето на войника изведнъж се изопна и той вдигна собствения си меч.
Кай скочи напред, изтръгна меча от ръката му с едно въртеливо движение на китката и мълниеносно го прониза. Преди останалите дори да осъзнаят какво се случва, Кай посече втория и третия войник. Ронините около него стояха, зяпнали изумено, сякаш току-що бяха видели трима души, покосени от светкавица.
Четвъртият от войниците на Кира обаче, онзи, който стоеше от другата страна на групата ронини, проумя много по-бързо случващото се.
Преди Кай да успее да се добере до него, той побягна към коня си. Метна се на седлото, смушка коня си и препусна по една тясна уличка между две къщи, преди някой да може да го спре.
— Ще избяга! — извика Чикара.
Кай грабна лъка и стрелите на единия от мъртвите войници и побягна по уличката след конника. Войникът все още се виждаше напред, Кай се прицели и стреля. Мъжът падна от коня си и не мръдна, а животното избяга.
Кай въздъхна облекчено и се върна при останалите. Неприятните новини за това кой е извършил нападението нямаше да стигнат до ушите на Кира или слугите му, не и днес. Видя, че и ронините си отдъхнаха, щом забелязаха неговото облекчение. Като избягваше погледите им, той коленичи до най-близкото тяло и започна да сваля бронята и оръжията на мъртвия, след което ги остави при лъка и колчана със стрелите.
Най-накрая вдигна очи и забеляза, че останалите не правеха нищо, а само го гледаха, като по лицата им се четяха противоречиви чувства. Те стояха неподвижно като кабуки актьори, изобразяващи жива картина, и не помръднаха дори когато той взе меча на единия от мъртвите и го подаде на един от ронините.
— Какво прави той? — обърна се Ясуно към Оиши, а в гласа му се долавяше явно възмущение.
— Трябват ни оръжия — вметна Кай и се почувства така, сякаш го наблюдаваха група безмозъчни марионетки от куклена пиеса.
Оиши погледна към него и кимна.
— Той е прав. Помогнете му.
От другата страна на пътя се появи Чикара, който тъкмо излизаше от една работилница за мечове с угрижено изражение на лицето.
— Тук няма нищо — каза той и първата капка дъжд от оловносивото небе падна до крака му, вдигайки облаче от сух прах.
След това се изля порой, а ронините доведоха конете си от мястото на скалите, където ги бяха оставили, и намериха сушила за себе си и животните в изоставените работилници и къщи наоколо. Както Оиши се надяваше, поройният дъжд загаси пожарите, подпалени от войниците на Кира, и спаси града от пълно изпепеляване. Хората, които бяха живели тук, щяха да имат за какво да се върнат, ако някога им позволяха да го направят.
Това обаче не означаваше, че нещо се е променило за него или за хората му. След като бурята отмина, мъжете претърсиха всяка оръжейна работилница в града, но използваемите остриета на мечове и върхове на стрели, които успяха да намерят, се брояха на пръстите на едната ръка, а повечето от тях бяха без дръжки.
Оиши седеше на верандата на една от къщите, където беше решил да прекара нощта, ако съзнанието му позволеше да затвори очи и престанеше да скача от една безумна идея към друга, подобно на катерица в клетка. Взираше се невиждащо в картата, която бяха разглеждали при Планината на Буда, сякаш решението на проблемите му бе скрито сред линиите й или бе изписано с невидимо мастило, което той не знаеше как да прояви.
Кай се качи на верандата и изтръска водата от косата си като мокро куче. Оиши се зачуди с какво ли се е занимавал, за да е все още толкова мокър, да не би да беше стоял под друг водопад? Оиши не се намръщи. Беше наясно, че дори и да имаше силите да протестира, все пак дължеше на мелеза повече снизхождение, задето бе спасил живота на Чикара и вероятно на още неколцина от хората му този следобед, задето бе защитил всички тях, като не бе допуснал информацията за съществуването им да достигне до Кира.
Както и за това, че отново ги беше накарал да погледнат истината в очите.
Кай го погледна и отклони взор към картата, разтворена до него.
— Можем да отидем в Хида — каза Оиши и посочи местоположението й. — Там ще ни дадат оръжия.
— В Хида няма да има нищо — отвърна категорично Кай. — Хората на Кира вече са разчистили целия район.
Оиши не му отговори — беше очаквал да чуе точно това, защото и самият той бе осъзнал, че най-вероятно нещата стояха по този начин. Зачака, усещайки, че мелезът е дошъл при него за нещо друго, а не просто за да му посочи липсата на логика в неговия план, за което се досещаше и сам.