Наложи си да мисли само за настоящия момент, тъй като знаеше, че мелезът предпочита така.
— И ти смяташ, че тези тенгу ще ни дадат оръжия, така ли? — попита.
— Ще трябва да си ги спечелим — отвърна Кай, но по равнодушния му тон можеше да се предположи, че това няма да бъде никак лесна задача.
— Как?
— Те ще изпитат волята ни — погледът в очите на мелеза го предупреди, че този тест ще има един изход — живот или смърт. Провалът не беше сред възможностите.
Оиши се замисли над думите му, преценявайки ги на фона на всичко, което Кай, той и хората му бяха преживели, и липсата на друга възможност за избор на път за постигане на целта им. Накрая той кимна в знак на съгласие, а в очите му се четеше единствено решимост и нито капка страх.
15.
Силният трясък на удрящи се един в друг бокени ехтеше във вътрешния двор на крепостта Кираяма, докато господарят Кира се биеше едновременно с двама противници, движейки се с бързина и ловкост, каквито не бе показвал преди. Той повали единия от мъжете със силен удар по главата, като същевременно изби оръжието от ръката на втория си противник.
Мъжът се изправи и понечи да вдигне от земята дървения си меч, но бокенът на Кира брутално се стовари върху ръката му. Мъжът изкрещя и падна по гръб, притискайки счупените си пръсти. Кира отстъпи встрани и се усмихна.
Мицуке гледаше от вратата на своите покои, наблюдавайки с доволна усмивка резултатите от последната си магия. Тя бе дарила Кира със силата и уменията на истински воин като част от самоувереността и способностите, които щяха да му трябват, за да управлява Ако, когато наистина станеше негов господар.
Кира обаче бе творение на дворцовия живот в Едо и притежаваше необикновени умения, що се отнася до воденето на словесни битки или използването на слухове и инсинуации, за да забие нож в гърба на противниците си. Но ако искаше да бъде истински даймио с богати земи, предизвикващи завистта на другите, ако искаше да осъществи по-големите си амбиции да управлява нещо по-голямо от владението Ако, щяха да са му необходими физическа сила и смелост, каквито до момента му липсваха, за да заслужи безспорното уважение, към което се стремеше.
Мицуке бе посяла тези качества с надеждата, че те ще пуснат корени и ще се развият, въпреки че той все още бе завладян от равнодушната и недостижима Мика-сама. Тя можеше да му осигури любящата преданост на Мика далеч по-лесно, отколкото да изгради у него силата и способността да посреща смело всяка битка и да я спечели.
Но той беше неин. Тя го обичаше истински — с красотата и безпощадността му, с неговите страсти и страховете му — и нямаше нужда от магия, която да я заблуждава за това кой и какъв е в действителност. Мицуке го разбираше, двамата си приличаха в толкова много отношения.
Тя знаеше, че и той я обича истински, независимо от човешките му недостатъци. Плътското му желание към тази жена, която не бе нищо повече от една пионка — символ на всичко, което щеше да бъде негово, когато приключеше тази игра на шоги — щеше бързо да се превърне в отегчение, когато той осъзнаеше, че споделянето на постелята с жена, която го ненавижда, е също толкова възбуждащо, колкото и любовта с дървена шахматна фигурка. Мицуке щеше да търпи съперницата си, докато Кира не станеше действителният управител на Ако в ролята си на новия господар Асано. И тогава, ако Мика не пожелаеше доброволно да сложи край на брака им и своето собствено унижение, или ако Кира продължеше да бъде все така обсебен от нея, дори когато тя станеше изцяло негова, Мицуке си имаше начини да разреши проблема със съперницата си, за които Кира дори не подозираше.
Кира стоеше и дишаше учестено, докато изнасяха нещастните му противници от арената за бойни упражнения. Вниманието му внезапно се насочи към фигурата, която се приближаваше откъм портата на вътрешния двор — беше началникът на личната му мрежа от шпиони, които по своето усърдие съперничеха на тези на шогуна, когато ставаше дума за собствените му врагове. Той прекоси двора, за да посрещне мъжа, обезпокоен, както винаги, от неочакваното му появяване.
Човекът падна на колене и се поклони.
— Простете ми, господарю Кира — каза мъжът и вдигна глава. — Мелезът е избягал от Острова на холандците — той замълча, видимо притеснен. — Говори се, че му е помогнал някакъв самурай.