На смръщеното лице на Кира се изписа загриженост, примесена с лек страх.
— Какви са новините за Оиши? — попита той.
Шпионинът поклати глава.
— Заминал е за квартала на удоволствията в Киото, след като жена му се е развела с него, но оттогава никой не го е виждал.
„Като фенер на дневна светлина“ — помисли си Кира и отново се намръщи. Предусещаше, че го чакат още лоши новини, тъй като вестоносецът му отново сведе поглед.
— Един от граничните ви постове е бил нападнат вчера. Петима мъже са били убити.
Кира изруга тихо. Нареди на мъжа да се изправи и го освободи. Щом началникът на шпионската му служба си тръгна, той се обърна към Мицуке, която беше излязла на двора, за да гледа и слуша.
— Намери ги! — нареди й рязко той, сякаш за него тя не означаваше нищо повече от жалките нещастници, които чакаха реда си да бъдат пребити от него.
Мицуке го погледна, а в очите й проблесна студенина, подобна на неговата.
— Какви празни обещания ще ми дадеш този път? — язвително попита тя, показвайки, че й е станало неприятно от проявената арогантност.
Намръщеното лице на Кира изведнъж стана злобно.
— Аз те прибрах и те защитавах, вещице! Само посмей да не ми се подчиняваш и ще те изгоня, след което ще пусна хрътките след теб и след цялото ви племе! — изсъска той.
Мицуке издържа настойчивия му поглед, но в предизвикателното изражение на лицето й се появи и болка, примесена със страх. Поклони му се дълбоко и грациозно, по-скоро за да скрие обзелите я опасения, отколкото да му засвидетелства подчинение.
Кира се обърна — гневът и страхът придадоха рязкост на движенията му — и даде знак на още двама от нещастните си войници да се приближат и да се бият с него. Кипеше от нетърпение да излее гнева си върху тях, за да се освободи от него.
Мицуке се върна замислена в покоите си, заслушана в тракането на бокените. Беше се надявала, че като подобри физическите му умения, характерът му също ще се подобри и ще се повиши самочувствието му, но от току-що видяното разбра, че нарастването на силите му бе довело до по-голяма поквара на душата му. Е, веднъж даденото винаги можеше да бъде отнето, ако той се опиташе да я предаде. Тя внимаваше това да бъде така. Не би оцеляла толкова дълго, че козината й да побелее като сняг, ако се държеше като глупаво малко лисиче всеки път, когато положението станеше напечено.
Ронините спряха конете си в края на огромната гора, наречена Морето от дървета, или както по-често й казваха, и то не без основание — Гората на тенгу. Стояха неподвижни и оглеждаха мълчаливо тънещите в сянка вековни дървета, като дори Кай не понечи да тръгне пръв напред.
— Когато искаше да ме уплаши, баба ми разказваше приказки за това място — обади се пръв Башо и наруши налегналата ги тишина. — И винаги успяваше — добави той. После погледна към Ясуно, който за пореден път се опитваше да усмири коня си, превъзбуден от собственото му нетърпение. Башо направи галантен подканящ жест и се ухили. — След вас, моля.
Ясуно го изгледа кръвнишки и смушка коня си.
Мелезът го последва, като изглеждаше по-скоро примирен, отколкото засегнат.
Оиши тръгна след тях, повеждайки останалите мъже към гората, и скоро дневната светлина се изгуби някъде зад тях.
Колкото по-навътре навлизаха сред дърветата, толкова по-невъзможно ставаше за всички, освен за Кай, да се ориентират за различните посоки, камо ли да успеят да се върнат обратно по стъпките си към мястото, откъдето бяха тръгнали. Дори Ясуно скоро изостана, оставяйки водачеството на Кай, а той, щом го задмина, веднага смени посоката, в която се движеха.
Сред гъстите храсталаци нямаше и следа от пътека, не се виждаха дори неясни следи от животински стъпки. Ако не беше стръмният терен, можеше да се заблудят и да яздят в кръг, а конете им винаги трябваше да вървят бавно заради непредвидимите опасности по пътя. Но дори и нанагорнището не беше гаранция, че се движат в посоката, която ще ги отведе до тенгу. Едва сега Оиши разбра защо господарят Асано бе ценил толкова високо инстинктите на главния си следотърсач.
Утринната мъгла, която бе надвиснала над гората, когато навлязоха в нея, не се разнесе с издигането на слънцето. Вместо това тя стана по-гъста, сякаш извираше от самото място — като дихание на древните дървета, които бяха израснали толкова високи и с такива гъсти корони, че напълно скриваха от поглед небето. Гигантските им дънери бяха покрити с мъх и дървесни гъби, а от листата и бодличките им непрестанно капеха капки вода.