Хората не чуваха нищо друго, освен от време на време чаткането на конските копита, когато се натъкнеха на някой камък. Каквито и същества да живееха тук, изглежда, възприемаха преминаването им през тяхната територия като грубо нарушение на околното спокойствие и предпочитаха да останат притаени някъде, докато натрапниците преминат. Ронините се оглеждаха непрекъснато, като хвърляха и погледи през рамо с нарастващо безпокойство. Изглежда, човешкото зрение не бе способно да проникне през гъстата растителна плетеница, където нещо невидимо ги очакваше, дебнеше и се криеше на границата на полезрението им.
Изведнъж от мъглата пред тях се чу глух стон. Последва го друг, а след това още един и още един, сякаш от земята се надигна хор от плачещи гласове, обезпокоени от нахлуването им в тяхната територия.
— Какъв е този звук? — попита Хара, нарушавайки напрегнатото мълчание.
— Духове — отговори мелезът, едва поглеждайки го през рамо. Изглежда, Кай не бе много склонен да дава допълнителни обяснения, въпреки че в погледите на останалите се четеше отчаяна нужда да разберат повече. — Това са воплите на старците и недъгавите, оставени тук да умрат — каза той и добави съвсем тихо: — Както и на нежеланите бебета.
Оиши погледна към него, долавяйки в последните му думи нещо повече от обикновена сдържаност. Беше чувал, че селяните, които бяха твърде бедни, за да изхранват семействата си, понякога бяха принудени да изоставят възрастните си родители или нежеланите бебета да умрат в гората или в някоя планинска местност. Едно от задълженията му като кару на господаря Асано бе да се грижи никой във владенията на Ако да не бъде принуждаван да се изправя пред подобен избор.
Кай заби поглед в земята, скрита от мъглата, която обгръщаше краката на конете им.
Като потисна с мъка тръпките, които го полазиха при тези неприятни мисли, Оиши отново погледна напред и видя трепкащи синкави светлинки, които проблясваха като тайнствени светулки сред мъглата.
— А какви са тези светлинки? — попита Башо и посочи с ръка към тях. Изглежда, той бе единственият от ронините, склонен да задава въпроси.
— Това са техните души — отвърна мелезът едва чуто, — хванати като в капан, както костите им в земята под краката ви — раменете му се напрегнаха, сякаш някаква невидима сила го стискаше в желязната си хватка, опитвайки се да го унищожи.
На синьо-зеленикавата светлина лицето на мелеза беше призрачно бледо, почти прозрачно, и изглеждаше така, сякаш всеки момент самият той можеше да се превърне в дух, да изчезне и да ги остави тук напълно безпомощни. Името Кай означаваше „море“, но Оиши изведнъж си спомни, че ако е изписано с други канджи, означава „призрак“. Кай продължаваше да върви напред, свел поглед към мъглата, стелеща се в краката им, взрян в нищото… или пък за неговите очи не беше нищо.
Башо го изгледа угрижено и също сведе очи, а челото му се сбърчи от тревога, граничеща с ужас.
Като видя изражението на Башо, Чикара поклати глава и се усмихна с невинното безгрижие на младостта и така и не забеляза, че колкото повече наблюдаваше Кай, толкова повече и изражението на Оиши заприличваше на това на Башо.
Безпокойството на Кай сега бе почти физически осезаемо. Той спря коня си, изправи се на стремената и се огледа наляво-надясно, сякаш погледът му търсеше да намери нещо конкретно. Но доколкото Оиши можеше да види, наоколо нямаше нищо друго, освен вече познатия лабиринт от дървета, обгърнати от зловеща мъгла, и сините светлинки, които проблясваха и избледняваха, съпроводени от непрестанния звук на капеща вода и скръбните вопли на изоставените мъртъвци.
Но може би Кай виждаше, чуваше или пък усещаше нещо, за което останалите от тях бяха слепи… или пък нямаха трето око?
Кай се отпусна отново на седлото и внезапно вдигна ръка към главата си, а лицето му се сгърчи от болка. Той притисна с длан белезите на челото си, сякаш усещаше някакво пулсиране по тях.
— Изгубихме ли се? — попита Оиши, опитвайки се да не допусне тревогата да се прокрадне в гласа му.
— Не — промълви Кай, — пътят е насам. — Той свърна надясно с коня си и отново потегли.
След няколко крачки мъглата изтъня, сякаш издухана от силен вятър, въпреки че около тях не се усещаше никакъв полъх. Оиши изненадано ахна, а сред слисаните ездачи зад него се разнесоха възклицания и ругатни.