Бяха се озовали лице в лице с тенгу — два пъти по-висок от човешки бой и по-страховит, отколкото Оиши някога си бе представял — с остра като на ястреб човка, стърчаща в средата на лицето му, което странно наподобяваше човешко, със сбръчкана като на влечуго кожа на ръцете и краката, завършващи с големи извити нокти, и криле, за да се спуска мълниеносно върху жертвите си.
Мелезът слезе от коня и застана пред него, вдигнал глава към лицето му. В погледа му се четеше покорство и решителност, но нямаше и следа от страх.
— Ще оставим конете тук — каза той.
С огромна изненада Оиши установи, че това, пред което се бяха изправили, бе само изсечена от камък фигура, стояща като страж на входа на древна стена, а не живо същество. Той си отдъхна облекчено и докато слизаше от коня си, се зачуди как е могъл въобще да се заблуди, че каменната статуя е жива. Чу изненадания шепот и облекчените въздишки и на останалите мъже зад него.
Мелезът изчака всички да завържат конете си, след това се обърна без никакво обяснение и мина през портата на каменната стена, сякаш гигантският тенгу изобщо не съществуваше. Обаче нещо в осанката му, докато влизаше в мястото, където е бил отгледан, накара останалите да не промълвят и дума. Никой не посмя да влезе веднага след него, но така или иначе всички го последваха.
Отвъд каменната стена гората на духовете изведнъж се превръщаше в бамбукова горичка. Оиши бе отново удивен, защото до момента никъде не бяха видели да расте бамбук. Изглеждаше така, сякаш нарочно го бяха засадили тук, въпреки че това навярно се беше случило преди векове, ако се съдеше по размера на най-големите бамбукови дървета в обширната гора.
Кай продължи напред със сведена глава, а в раменете му все още се усещаше напрежение. Лицето му бе абсолютно безизразно, когато от време на време вдигаше глава или се оглеждаше наляво-надясно, но Оиши забеляза, че той все още беше блед като призрак и често притискаше длан към челото си. Той не можеше да проумее защо мелезът би поискал да се върне на мястото, където му бяха причинили толкова много физическа и душевна болка. Но още по-чудно му бе, че Кай сам му го беше предложил, за да осигури оръжията, от които ронините имаха нужда, за да успеят в плана си.
Нямаше представа от какви мотиви се ръководеше Кай, за да пристъпи към всичко това. Толкова много ли мразеше Кира, че бе готов да премине през този ад, за да му отмъсти за преживяното на Деджима? Или пък така силно обичаше Мика, че бе готов да умре за нея? Възможно ли бе по някакъв неведом каприз на боговете този отхвърлен от обществото мелез да бе приемник на преродената душа на самурай, която го правеше достоен да отмъсти за смъртта на господаря Асано толкова, колкото бяха достойни и всички те?
„Кира е самурай по рождение, но не е мъж на честта. Дори шогунът не е“ — помисли си Оиши и се опита да се съсредоточи само върху това къде се намираше и защо беше тук. Запита се дали изпитанието на волята им вече бе започнало. Дланите му неволно се свиха в юмруци, когато сред рядката мъгла пред тях се показа нещо.
За негова изненада този път това се оказа огромна статуя на полегнал Буда, изсечена в скалите. Величествената скала, послужила като поле за изява на незнайните ваятели, беше много по-огромна от каменния стълб, от който бе издялан тенгу до входа. Оиши спря и поклати невярващо глава. Фигурата на Буда беше последното нещо, което бе очаквал да види тук. Изведнъж и бамбуковата горичка му се стори съвсем на мястото си и той заключи, че това бяха руините на древен храм. Големите храмове и светилища обикновено бяха заобиколени от бамбукови дървета, считани за свещена бариера пред злото.
Погледна отново към Кай, за да се увери, че и двамата виждат едно и също. Мелезът беше забавил ход и също гледаше нагоре, сякаш и той бе видял фигурата. След това сведе поглед към подножието й, към сенките в гънката на шията й. Ръката му отново посегна към белезите на челото и този път ги притисна по-силно, като стисна зъби, сякаш отново го бе връхлетяла болката, която бе изпитал в момента, когато те са били направени. Той продължи да върви към скалата, а Оиши и останалите го последваха, като всички се опитваха да стъпват тихо и внимателно, сякаш въобще не съществуваха.
Кай стигна подножието на изсечения в скалата Буда, който, макар и легнал, беше четири пъти по-висок от човешки бой. Спря се пред тънещата в сянка гънка на шията му — там, където тялото и главата се свързваха — събра длани и наведе глава. Започна тихо да изрича думи, които звучаха като молитва, въпреки че Оиши не можеше да ги различи ясно.