Оиши огледа хората си, които също като него бяха спрели на известно разстояние от каменното лице. Ронините притеснено оглеждаха мелеза, а напрежението им се усили, когато той завърши молитвата си и се обърна към тях.
Умиротворението в погледа му изчезна, щом видя страха по лицата им. Очите му се насочиха към ръката на Ясуно, която бе готова всеки миг да посегне за меча, и накрая се спряха на Оиши.
— Ще дойдеш само ти — каза Кай и посочи към него, — другите да останат тук.
Оиши се намръщи пред тази перспектива, както и останалите му спътници, и го погледна неуверено.
— Остави оръжието си тук — продължи Кай, сякаш не беше забелязал колебанието му, игнорирайки напълно враждебните погледи на другите ронини. Той измъкна собствения си меч, затъкнат под връзките на хакамата му, и го положи на земята. След това, като отправи последен приканващ поглед към Оиши, Кай им обърна гръб и потъна в тъмнината на тунела, който се криеше под шията на спящия Буда.
Оиши видя как мелезът изчезна сред сенките, сякаш никога не е съществувал, и изведнъж почувства, че не може да помръдне. Някаква част от съзнанието му го гледаше невярващо, докато тялото му отказваше да му се подчини, сковано от суеверен страх. Никога не си беше представял, че може да му се случи подобно нещо.
Разкъсваше се между ужаса си от неизвестното и единствената им надежда да успеят да отмъстят за смъртта на господаря им, чиято душа в противен случай щеше да остане завинаги в плен между двата свята, като измъчван призрак, като стенещите и гората зад тях души, и то, защото неговият пръв самурай и съветник беше страхливец, който не можеше да последва мелеза в тъмнината.
— Оиши-сан — обърна се към него Хорибе, — нека да дойда с нас.
— Не — поклати глава Оиши и тази единствена дума му беше достатъчна, за да вземе решение. Вече нямаше връщане назад. Срамно беше дори, че се е поколебал, след като бе обещал на Кай. Като изруга под нос, той тръгна да вади меча, който бе взел и Уетсу. След миг обаче се поколеба и го върна обратно на мястото му, въпреки че на останалите нареди:
— Направете както ви каза. Останете тук — погледът му обходи ронините и се спря на Чикара.
Синът му стоеше и го гледаше, а ръцете му бавно се свиха в юмруци, когато Оиши тръгна към прохода, скрит под тялото на гигантския Буда, и изчезна в тъмнината, също както и Кай преди това. Ясуно също пристъпи напред, сякаш за да го последва, но Башо протегна ръка, препречи му пътя и поклати глава.
Кай продължи да крачи в тъмнината, въпреки че не чуваше пъпките на Оиши след себе си. Щом беше дошъл дотук и му бяха дали достъп до това място, за него нямаше път назад. Нямаше значение какво щяха да решат останалите. Миналото го обгърна като околоплоден мехур, докато мислите му бяха заглушени от спомените. Почувства се така, сякаш вървеше през тунел на времето, връщайки се доброволно в утробата.
Изведнъж чу неуверените си стъпки, ускореното си дишане и кръвта, пулсираща в ушите му, усети странното чувство, което предизвикваше неестествено гъстият килим от мъхове и лишеи, който покриваше стените на древния тунел и до който се докосваха пръстите на протегнатата му ръка, когато мракът около него стана непрогледен, принуждавайки го да продължи напред, като се осланя на другите си сетива. Миризмата на влага и гниещи растения, чувството за сливане със самата земя, докато преминаваше под масивния каменен свод, същността на Буда, неразривно свързана със земята — източник на сила за всички, които можеха истински да се слеят с могъществото на това планинско място. Спомни си всичко, сякаш беше избягал оттук едва вчера, а не преди двадесет години. Беше точно както Древния беше предсказал.
Звукът от препъващи се от бързане стъпки някъде зад него наруши магията на времето и спомените, които го бяха завладели. Оиши се блъсна в него и изсумтя от изненада. Кай се обърна и го хвана, като се засмя колебливо. Другият мъж не каза нищо, но сложи ръка върху рамото му в знак на извинение, преди двамата да продължат напред един до друг.
Кай внезапно долови идващия някъде отпред напев. Беше същият зловещ напев от спомените му, същите сутри и мантри, повтаряни до безкрай от гласове, които отекваха обезпокоително, преди да бъдат погълнати от заобикалящите ги стени, обрасли с мъх и лишеи. Спомни си сцената от детството си, пред която щяха да се изправят всеки момент. Тя щеше да постави на изпитание възприятията на Оиши за реалността много повече, отколкото възприятията на Кай при първата му среща с човешките същества, които тогава го объркваха и ужасяваха. Той поне като момче беше виждал книги и свитъци, а и от време на време бе имал възможността да наблюдава тайно групи от хора, навлезли в гората, но се съмняваше, че някое друго живо човешко същество е виждало това, което Оиши предстоеше да види.