Вдигна ръка, за да спре спътника си, когато тунелът пред тях просветля и звуците от напева започнаха да се чуват по-ясно, подсказвайки му, че почти бяха стигнали до края. Когато се обърна към Оиши и най-сетне го видя ясно, с изумление откри, че той все още носеше меча си. Но пък само допреди миг бе смятал, че бившият кару на господаря Асано е изгубил напълно куража си. Преглътна раздразнението си, опитвайки се да се успокои с мисълта, че мъжът просто се бе притеснявал да влезе невъоръжен в демонската крепост.
Така или иначе, пред каквото и да се изправеха оттук нататък, то беше извън техния контрол. Единственото нещо, което притежаваха и което все още имаше значение, беше силата на духа им и решимостта да постигнат целта си, независимо какво щеше да им се наложи да изтърпят. Крайният изход можеше да се определи само от силата на волята им и самоконтрола, а както се беше опитал да предупреди Оиши, още докато бяха в Уетсу, тук сляпата смелост или физическата сила не можеха да им помогнат.
Кай погледна към спътника си и каза:
— Каквото и да стане тук, каквото и да видиш, не изваждай меча си.
Искаше му се Оиши да повярва на това, което се четеше в погледа му, да се вслуша в предупреждението му и — Богове, поне този път! — да му се подчини безпрекословно.
Оиши кимна. На лицето му се изписа решителност, но по него пробягна и сянка на тревога, когато погледна надолу към своята катана.
Изумен, дори и след всички изминали години, от тесните граници, в които повечето човешки същества определяха смисъла на съществуването си и това, което принадлежеше или не към него, Кай тръгна към напева и светлината, а Оиши неволно го последва, поглеждайки през рамо към отдалечаващия се външен свят.
Останалите ронини чакаха отвън, насред угнетяващото Море от дървета, и се разхождаха нервно или пристъпяха от крак на крак, неспособни да стоят на едно място, докато секундите изтичаха бавно една след друга, подобно на капки от кондензираната мъгла. Около тях се стелеше безкрайна сивота, чуваха се само стенанията и воплите на също толкова неспокойните духове, които стържеха по изопнатите им нерви като остриета на нож.
— Откъде да сме сигурни, че мелезът не го е завлякъл в капан? — обади се изведнъж Ясуно.
Башо го погледна. Беше също толкова разтревожен, но вече не вярваше, че каквото и да им се случеше, щеше да е резултат от предателството на мелеза.
— Оиши му вярва — отвърна той с надеждата, че ще успокои притесненията на Ясуно, но последният само го погледна възмутено.
— Той нямаше избор. Трябват ни оръжия. Ако не се върне скоро, ще вляза след него — заяви той и погледна към входа, а пръстите на ръката му се стегнаха около дръжката на меча.
Башо погледна край него към благия лик на Буда, полегнал на една страна със затворени очи и лека усмивка на доволство, застинала на устните му. Макар да вярваше, че Буда наистина е по-мъдър, отколкото някой от тях би могъл да се надява да бъде, не можеше да не си помисли, че само изваяна от камък фигура може да изглежда толкова спокойна на това злокобно място.
Оиши спря изумен, щом се озоваха в естествено образувана пещера, където седяха мъже с бръснати глави, каквато беше някога главата на Кай, и редяха молитви в светилището на будистки храм. „Монаси! И то в изоставен храм насред Гората на тенгу?“
Монасите, облечени в роби от груб небоядисан плат, седяха в поза „лотос“, като медитираха или се молеха под светлината на факлите, насядали в концентрични, полукръгли редици, които му напомниха на морските вълни, непрестанно прииждащи към брега. Пред тях, в отсрещния край на пещерата, имаше друга статуя, но тази бе метална и покрита с позлата. Статуята седеше в същата поза като тях, но бе разположена на каменен постамент и вместо с вдигнати ръце, чиито длани оформят грациозни мудри, тя държеше в едната си ръка меч, а в другата — парче въже. Изражението на лицето й не беше това на спокойния Буда — божеството ги гледаше с гняв и подозрение, а от устата му стърчаха дълги остри зъби.