— Не се изкушавай! — предупреди го рязко Кай, забелязал накъде е насочено вниманието му. — Каквото и да стане, не вади меча си — повтори той и се взря настойчиво в Оиши, а в очите му се четеше увереност, че всяка следа от слабост или провал от тяхна страна щеше да бъде наказана с мигновена смърт, ако имаха късмет.
Оиши кимна и изведнъж разбра, че му е трудно да срещне погледа на човека, когото винаги бе смятал за по-низш, разбра колко много слабости беше открил този човек в него самия. Зарече се пред себе си, че няма да се провали, както би се зарекъл пред Кай, ако смяташе, че мелезът ще му повярва.
И преди да успее да го попита къде отива или какво всъщност смята да прави, Кай вече се отдалечаваше от него и се приближаваше към крилатия Фудо. Мелезът мина край редиците на напяващите монаси и изчезна в сенките зад статуята, оставяйки Оиши съвсем сам в пещерата, пълна с добре въоръжени демони.
16.
Кай навлезе в друг тунел, по-къс, но също толкова познат от спомените му, който водеше до вътрешно светилище на храма, където Соджобо — господарят и върховен жрец на монасите тенгу, както и негов някогашен господар и втори баща, прекарваше по-голямата част от времето си в самота и медитация.
Кай се спря точно пред входа на вътрешното светилище. Мечът на предишния му господар стоеше балансиран на върха си точно на ръба на скалната тераса, която представляваше пространството за медитация и отвъд която се простираше бездънна пропаст. Острието на меча, както той добре знаеше, бе достатъчно твърдо и остро, за да разсече камък, и толкова фино наточено, че можеше да разцепи на две косъм. Украсената с вълнообразни линии стомана беше полирана до такъв огледален блясък, че сякаш поглъщаше цялата светлина от околното пространство.
Твърдата почва на вътрешното светилище беше широка само няколко стъпки. Отвъд него се намираше още по-голяма пещера, толкова огромна, че дори въображението му никога не бе успявало да обхване височината и дълбочината й, а далечните й стени се губеха някъде в мрака.
Плисъкът на вода го накара да погледне встрани, където една подземна река преминаваше над скалиста козирка, разположена над нивото, на което се намираше той, и се спускаше в тъмната бездна. Близостта й до мястото, на което стоеше, и привидно безкрайното падане на водния поток в пропастта съживиха у него отдавна забравена смесица от страхопочитание и ужас. Приглушеният грохот на падащата вода отекваше някъде дълбоко под краката му.
Кай погледна обратно към меча и усети неочакваната болка от едно много по-познато чувство — желанието отново да държи и ръката си острие като това, да усеща идеалния му баланс и начина, по който се движи, сякаш е естествено продължение на собственото му тяло, да парира и отблъсква всеки удар, насочен към него, и да побеждава с ловкостта си всички противници, дори тенгу. Всички, освен един.
— Е, значи изплашеното момче сега се завръща като мъж — каза онзи, който стоеше в сенките зад него.
Кай се сепна и инстинктивно понечи да скочи и да грабне меча, за да се защити. Той замръзна на място, преди тялото му да е направило някое погрешно движение, спомняйки си точно навреме собственото му предупреждение към Оиши, както и колко различни са правилата тук в сравнение с тези във външния свят, тук, където нищо не бе такова, каквото изглеждаше, включително и този, чийто глас току-що беше чул.
Обърна се към господаря на тенгу, който го наблюдаваше от сенките зад него и изглеждаше точно както Кай бе очаквал — измамно стар като самото време, облечен в роба като на монасите, но от материя, която би подхождала дори на шогуна, когато свиква своя двор. Древния винаги бе притежавал непристойна склонност към суетност.
Но над робата, която несъмнено показваше, че той е най-издигнатият духовно и физически сред своя вид, Кай видя лицето му, което си спомняше от детството си, и то много по-добре от помпозния му стил на обличане.
Чертите като на граблива птица на господаря на тенгу бяха още по-смущаващо неестествени от тези на подчинените му в главната зала. Кай срещна златистите му очи с дълги и остри като остриета на меч зеници — очи, лишени от всякаква милост, и не можа да издържи погледа им. Изпита същия страх и безпомощен гняв, който тези очи винаги бяха предизвиквали у него, и изведнъж се почувства отново като дете.
„Недей!“ — каза си Кай и потисна страха си. Някогашният му втори баща можеше да усети всичко, което се прокрадваше в ума на човек. Всичко, което си помислеше или дори си позволеше да почувства, щеше да бъде използвано против него. Кай погреба човешките си емоции със силата на волята си, сякаш управляваше силата на земята над главата си — направи го по начина, който бе усвоил преди много години, за да избегне пълното унищожение на всичко човешко у него. За да избяга…