Очите на Кай се разшириха от изненада, концентрацията му се разсея като мъгла, оставяйки го напълно беззащитен пред удара на предишния му господар, който бе уцелил право в сърцето му — цял живот бе мечтал да научи кой е или кой е трябвало да бъде…
— Обаче ние те намерихме — продължи Соджобо, а гласът му прозвуча почти утешително. — Приехме те. Обучихме те. Научихме те на много неща — погледът и гласът му отново станаха безпощадни. — Но ти избяга и обърна гръб на тези дарове.
— Дарове на смъртта — отвърна с отвращение Кай, а ръцете му, макар и отпуснати край тялото, се свиха в юмруци. Каквито и да са били мотивите на тенгу, за да го приберат, те със сигурност не са били движени от едничкото чувство, което Кай копнееше да види в нечии очи. Соджобо го беше лъгал за хората и преди, как можеше сега да е сигурен, че думите му не са лъжа? Дали не беше попаднал в капана, който сам си бе заложил със собственото си решение?
В главната пещера Оиши отвърна очи от лицето на Фудо, изтръгнат от унеса си при шума от стъпките на хората му, които влязоха в пещерата зад него.
— Какво правите тук? — той се втренчи в тях и обзет от внезапна ярост, тръгна към входа. Беше им казал, не, беше им наредил да останат отвън. Но те не му се бяха подчинили, нито един от тях, даже и Чикара. Проклето момче, никога ли нямаше да се научи да се подчинява на заповеди, дори и да не изпитваше никакъв респект към бащината му загриженост за него?
— Трябва да вървим! — извика ядосано Ясуно и го посочи, сякаш Оиши бе този, който не се съобразяваше със заповедите, а не всички те.
— Недейте! — Оиши вдигна ръце в опит да ги накара да замълчат и да останат по местата си. Но те, изглежда, въобще не го забелязаха. Всички се взираха в нещо зад него, застинали в безмълвен ужас.
Оиши внезапно си даде сметка, че напевът зад гърба му беше секнал. Обърна се и видя, че всички монаси бяха вдигнали мършавите си лица и се взираха през рамо в дръзналите да нарушат спокойствието им с яростните погледи на ястреби, наблюдаващи нашествие на гризачи.
За един дълъг момент между двете групи настана напрегната тишина, след това тенгу започнаха да треперят, всички едновременно, като телата им вибрираха в прилив на огромната енергия, която Оиши бе усетил, докато се придвижваше сред тях.
Смъртно разтревожен, той погледна обратно към хората си и видя Ясуно да посяга към меча си.
— Неее! — изкрещя той.
Но вече беше твърде късно. Ясуно бе извадил острието от ножницата.
Както стояха неподвижно по местата си, телата на молещите се монаси тенгу изведнъж се разтвориха и приемайки формата си на духове, йокай изскочиха от тях като от черупки. Като съскаха вбесено, демоните полетяха към групата изумени ронини, грабвайки мигом мечовете си с костеливи като орлови нокти пръсти.
Оиши отчаяно наблюдаваше хората си. Всички, които носеха оръжие, изтеглиха мечовете си и вдигнаха копия, за да отвърнат на удара, повеждайки останалите, които се втурнаха към демоните с тежки сопи или с голи ръце.
За негова изненада всички се биеха добре, много по-добре, отколкото си беше представял, като за момент успяха да отблъснат нападателите тенгу, а някои дори избиха оръжията от ръцете им. Но враговете им имаха огромно числено превъзходство, и битката се разпростираше, изтиквайки мъжете далеч от входа на пещерата, където бе и единственият им път за бягство.
Оиши се опита да им извика да стоят близо един до друг и да се оттеглят, да се върнат при изхода и да излязат, но изведнъж се почувства така, сякаш беше онемял или просто бе изчезнал от пещерата. Подтиквани от собствената си жажда за битки, хората му започнаха да навлизат все по-надълбоко сред морето от демони. Мечовете, изпуснати от тенгу, продължаваха да се носят из въздуха, някои от тях се рееха почти край него, сякаш го подканяха да бъдат грабнати от друга ръка — от неговата ръка и да бъдат използвани, за да помогне на хората си.
„Не се изкушавай!“ — прозвуча в главата му ужасно сериозното предупреждение на Кай и пред погледа му изплува недоверието и съмнението, които изпълваха очите на мелеза. Това беше изпитание… но дали всичко бе само трик на демоните, просто халюцинация? Изглеждаше и звучеше като истински битка, също толкова истинска, колкото беше и самият той. Оиши погледна надолу към меча си, който все още стоеше прибран и ножницата: Ако това изпитание означаваше да остави всичките си хора да бъдат изклани от демоните…