В този миг някой изкрещя — беше човешки вик и той видя кръв да плисва като яркочервен фонтан. Дланите му се свиха и юмруци, когато чу и втори писък. Хората му умираха! Още колко дълго можеше да стои така и да гледа как хората му умират, а той да не прави нищо?
— Кай! — извика отчаяно Оиши, но спътникът му все още не се завръщаше, а все повече и повече от ронините се свличаха на земята…
Кай преглътна болезнената топка, която се беше свила в гърлото му и му пречеше да говори и да диша.
— Не ти вярвам — каза той на господаря тенгу. — Ти не знаеш нищо за хората. Нито за любовта.
— Така ли? — отвърна Соджобо и всезнаещата усмивка се прокрадна на лицето му, сякаш прикриваше някакво тайно знание. — Баща ти обичаше майка ти за една нощ — отекнаха думите му и Кай отново потръпна от звука на дразнещия глас, който му бе създал погрешна представа за трагичното начало на живота му. — Когато разбрала, че е бременна, майка ти избягала от бардака и се върнала в селото си, защото обичала детето, което растяло в нея. Но нейните родители, които също я обичали, преди да бъдат принудени да я продадат, я изхвърлили от къщата си, когато видели, че нейното дете копеле е мелез.
Главата на Кай се изпълни с шума на бушуваща вода, сякаш смесената кръв във вените му се бореше с останалите му сетива. Почувства се замаян от мъка и гняв, но не знаеше кой точно е виновен за това. Сред корабните екипажи на остров Деджима имаше няколко англичани. Беше ги мразил също толкова, колкото бе мразил и холандците. Повечето от тях обаче имаха рижави или светлокестеняви коси, за разлика от сламенорусите холандци, а и си спомни нещо, което беше дочул сред войниците в деня, когато бе заловен от хората на господаря Асано: „Може би е англичанин…“.
Спомни си и за един определен английски моряк и как, когато един от холандците бе отбелязал, че мелезът твърди, че е наполовина англичанин, морякът бе проснал нахалника на пода само с един удар. След това беше отключил вратата на клетката, в която държаха Кай, окован за стената.
Парливи спомени изплуваха пред очите му, докато Древния продължаваше невъзмутимо да му разказва историята, която Кай винаги бе копнял да научи — историята за неговата майка, и то до самия й горчив край.
— Където и да отидела — продължи той, — хората се отвръщали от нея и я проклинали заради демоничния син, който е родила. Накрая тя дойде в тази гора, за да отнеме живота си. Тогава те намерихме.
Кай отвърна поглед от безмилостните очи, изпълнен с омраза не само към господаря на тенгу, а и към слабостите и жестокостта на човешкия род и най-вече към себе си, затова че самото му е съществуване бе причинило толкова мъка не само на него самия, а и на всички, за които беше загрижен. А единственото, което винаги бе искал, беше…
Отнякъде се чу познат глас, човешки глас, който отчаяно крещеше името му.
Той се обърна, опомняйки се изведнъж, че е оставил някого в молитвената зала — Оиши. Той ли току-що бе извикал името му?
Обърна се отново към господаря на тенгу, изпълнен с още повече гняв и мъка, които пареха очите му, замъгляваха зрението му. Пред него стоеше демонът, дръзнал да му каже, че е по-скоро демон, отколкото човек. И който искаше да му го докаже веднъж завинаги.
„Това все още е част от изпитанието — значи все още не съм се провалил!“
— И сега, когато знаеш кой си и какъв си, отново ли ще избереш любовта пред омразата? — усмихна се отново господарят на тенгу, но този път измамата и злъчните думи ясно разкриха истинското му лице пред Кай.
В мислите му изведнъж изплува лицето на Мика. Той задържа за миг спомена за нея и позволи на любовта й да обгърне духа му като невидима аура.
Поглеждайки край рамото на Соджобо, Кай изведнъж видя Мика да влиза в пещерата. „Не! Това е невъзможно! Мика не може да е тук“. Тя тръгна към него, усмихвайки се. Беше по-безплътна и от мъглата, но изглеждаше точно такава, каквато си я спомняше.
Отново беше излъган. Но дори илюзия бе достатъчна, за да му напомни, че човешкият живот не е неизменно предопределен. За хората нищо не бе в абсолютни граници, дори животът им. Тенгу не бяха безсмъртни, те можеха да бъдат убити, но Кай нямаше представа колко древен е господарят им, същият, който го беше обучил да се бие безмилостно, същият, който му беше казвал, че животът не е нищо повече от предвестник на Смъртта. Тогава не беше чудно, че животът нямаше смисъл за същество, чието съществуване силно наподобяваше това на жив мъртвец.