В човешкия свят бе познал истинската доброта, както бе познал омразата и жестокостта, беше обичал друго човешко същество. Продължи да гледа призрака на Мика, застанал пред него, а лицето й беше изпълнено с любов, която отразяваше неговата собствена обич.
Искрица истински гняв проблесна в очите на господаря на тенгу, щом видя копнежа в погледа на Кай.
— Видял съм хиляди варианти на бъдещето, в което ти се опитваш да спасиш Мика — процеди той, посочвайки към призрака — и всеки един от тях завършва с твоята смърт. Сега, като знаеш това, пак ли би избрал любовта?
— Заради нея бих — отвърна Кай и вдигна глава.
Призракът на Мика протегна ръка към него и изведнъж изчезна също толкова внезапно, както се беше появил.
— Независимо какво ще направиш — заяви Древния, — в този живот Мика никога няма да бъде твоя.
Кай преглътна болката, която му причиняваха думите му, с тихо примирение, знаейки, че казаното от него беше самата истина, която и той винаги бе знаел.
— Тогава ще се срещна със смъртта си — отвърна — и ще се моля да я намеря отново в следващия живот.
Очите на господаря на демоните потъмняха, тъй като цепките на зениците му се отвориха широко, разкривайки огромната празнота, която представляваше душата му. Кай видя твърдата решимост на Древния да пречупи волята му веднъж завинаги.
Спомни си, че името на предишния му господар означаваше „Велик жрец на Буда“, но изведнъж осъзна, че всеки може да се нарече жрец или пък самурай? Това не показваше по никакъв начин каква бе истинската му същност — демон или мелез.
Кай хвърли поглед към стоящия в очакване меч и си позволи да почувства прилив на надежда.
В главната зала демоните бяха успели да подмамят ронините да се отдалечат от входа и да ги разделят един от друг. Сега най-накрая можеха да покажат пълната мощ на нечовешките си оръжия и умения, като нападаха мъжете на групи и ги посичаха безмилостно.
Хара се втурна към един тенгу, но вместо да го съсече, мечът му премина през него, сякаш тялото му въобще не съществуваше. Демонът го обгърна от всички страни като мъгла и изведнъж отново придоби телесност, разсичайки го на две със своя меч. Ясуно и Башо се биеха гръб до гръб със смелостта на дракони близнаци, опитвайки се да победят невъзможното или да отложат неизбежното, а Хорибе замахна с катаната си към друг тенгу, по острието й бе разсечено на две от демонския меч, докато още тенгу се нахвърлиха върху него.
Оиши стоеше парализиран от мъка, каквато не бе познавал досега. Гледаше как хората му един по един биваха посичани. Мечовете на тенгу се носеха навсякъде около него като комари и гореща лятна нощ. Той ги избягваше безпомощно, знаейки, че трябва да грабне само един, само един…
С разтреперани ръце отново сведе поглед към собствения си меч, за да се увери, че все още е на мястото си, прибран в ножницата. По някакъв начин тревожният поглед на Кай все още беше пред очите му, както и предупреждението му, и Оиши не ги позволяваше дори да докосне дръжката му, нито пък допускаше някой от демонските мечове да се докосне до ръката му.
Битката все повече се отдалечаваше от него, но нито един от хората му не го беше погледнал, не беше извикал името му, сякаш Оиши наистина беше невидим, забравен от всички наоколо — и хора, и чудовища.
И тогава осъзна, че все още можеше да се включи — единственото, което трябваше да направи, бе да не изважда меча си и да го използва срещу тенгу. Втурна се след преследвачите и техните жертви, решен да помогне на хората си, дори и да имаше като оръжия само тялото си и двете си голи ръце.
Вряза се право в група тенгу и телата им не се разтвориха пред него — можеха да придобият плът, стига да решаха. Сграбчи двама за ръцете, заби лакти в лицата на други, риташе и блъскаше, и хапеше в отчаяната си нужда да пробие през кръга им, за да достигне до своите хора.