Ръцете му инстинктивно намериха меча, а дясната му длан се сключи около дръжката му.
Кай си пое дълбоко дъх и затвори очи, оставяйки се нарочно беззащитен срещу атаката. Съзнанието му се отдели от настоящето и се потопи изцяло в миналото, прекарано с тенгу, в бойните дуели, изпълнени с движения, за които нито едно човешко същество не беше дори мечтало — движения от скрития Път на йокай, за които той умишлено бе затворил съзнанието си, когато бе избягал в суеверния човешки свят и се бе превърнал в това, което този свят му бе позволил да бъде.
Очите му се отвориха рязко, когато Соджобо излезе на Пътя, обгърнат от златиста аура. В същия миг Кай се прехвърли в света на духовете, върху Пътя между пролуките в пространството и времето. Човешкият свят изчезна като илюзия, каквато си беше. Духът на Соджобо внезапно отново стана видим за него, носещ се като топящ се лед, докато разстоянието, разделящо демона от проблясващия му меч също се топеше и той вече посягаше към дръжката.
Но този път Кай бе по-бърз. Трябваше да бъде.
Предвиждайки всеки ход на господаря на тенгу, той се хвърли по гръб, като протегна крак към върха на острието, докато се приплъзваше към мястото, където мечът привидно едва запазваше баланс на ръба на пропастта, и го изрита с всичка сила.
Мечът излетя нагоре, изплъзвайки се от пръстите на господаря на демоните, описа голяма дъга, превръщайки се в лъч светлина, и като се завъртя във въздуха, проблесна при преминаването си през недоловимата граница между двата свята и полетя към протегнатата ръка на Кай, който се появи отново на мястото, където бе застанал преди, тъкмо навреме, за да го грабне във въздуха. Дланта му стисна здраво дръжката и мечът се спусна със съскащ звук право напред, само за да се спре точно на милиметър от шията на бившия му сенсей, който изведнъж се беше материализирал пред него.
В главната зала Оиши видя как острието на демонския меч разцепи въздуха, спускайки се над главата на Чикара. В този миг лявата му ръка издърпа ножницата, освобождавайки острието на собствения му меч, а дясната се стегна около дръжката и дръпна…
Изведнъж и Чикара, и тенгу изчезнаха от погледа му, сякаш никога не са били там.
Дланта на Оиши се отвори с болезнен спазъм, пускайки дръжката на наполовина извадения меч. Той се огледа наляво-надясно, търсейки с поглед Чикара или демоните, търсейки въобще някаква следа от хората му — живи или мъртви. В пещерата обаче нямаше други човешки същества. Монасите тенгу седяха все така неподвижни по местата си и продължаваха да редят молитвите си, сякаш не бяха видели нищо, не бяха чули нищо и не бяха направили нищо друго, освен да седят и да се молят.
Оиши огледа тялото си. Ужасната рана на ръката му, както и хилядите порезни рани бяха изчезнали. Не усещаше никаква болка, сякаш ударите и нараняванията, които беше понесъл, всичко, което беше преживял, наистина не бяха нищо друго, освен илюзия. С едно решително движение той прибра наполовина извадения меч обратно в ножницата си и чу успокояващото щракване, когато острието легна на мястото си. Въпреки това, щом тръгна да излиза от пещерата, ръцете му започнаха да треперят, миг по-късно цялото му тяло се разтресе неконтролируемо, а задъханото му дишане прозвуча почти като ридание.
Соджобо погледна надолу към острието на собствения си меч, допряно до гърлото му. След това погледът му се плъзна по дължината му до ръката, която го държеше, и се спря на лицето на Кай. Накрая очите им се срещнаха и за пръв път Кай не видя в погледа на втория си баща нито яд, нито отвращение. В него се четеше само искрица от уважението, за което Кай бе чакал толкова дълго.
Не беше сигурен какво точно изразяваше собственото му лице, знаеше само, че каквото и да бе изражението на господаря на демоните, той можеше да се изправи пред него, без да трепне. Погледът му настояваше предишният му господар най-накрая да му даде отговора, за който беше дошъл.
Соджобо кимна леко и Кай свали меча — вече беше неговият меч.
— Кай — изрече почти с въздишка името му господарят на тенгу, като поклати глава. — Ако отново си тръгнеш оттук, ще срещнеш своята гибел — каза той. В думите му нямаше лъжа, нито заплаха.
Кай се взря в странните златисти очи, които някога му се струваха толкова познати, и откри в тях само примирение със съдбата и нито следа от хитрост или измама. Собственият му поглед не трепна.