— Готов съм да я посрещна — отвърна той. И докато се обръщаше, за да изостави завинаги бившия си господар, прошепна: — Направих своя избор в мига, в който я видях.
Докато вървеше през тунела, водещ към молитвената зала, дочу или по-скоро усети със съзнанието си последната, изпълнена със съжаление дума, която предишният му господар мислеше, че е изрекъл само на себе си:
— Знам.
Оиши остана загледан в празните си ръце със също толкова празно съзнание като че ли цяла вечност, преди да чуе приближаващите към него стъпки.
Вдигна глава и видя мелеза да се появява сред сенките близо до статуята на Фудо, понесъл най-красивия меч, който някога беше виждал. Но самият Кай се влачеше така, сякаш бе изгубил битката с бившия си господар, а оръжието, което носеше, като че ли тежеше повече от камък.
Оиши се взря в Кай по същия начин, както допреди малко се беше взирал в ръцете си, а пред погледа му още пробягваха кървави картини от кошмара, който току-що беше преживял… или който си мислеше, че е преживял.
Кай спря пред него, забеляза изражението на лицето му и факта, че при всяко вдишване през тялото му преминаваше спазъм. Неговото собствено лице изглеждаше почти по същия начин, когато попита:
— Какво ти показаха?
Оиши извърна очи и преглътна мъчително, преди да успее да отговори.
— Хората ми.
Кай се взря продължително в зачервените му очи. После кимна леко и Оиши за пръв път забеляза в погледа на мелеза проблясък на уважение и началото на едно ново доверие.
Кай отклони поглед и махна с великолепната катана, която носеше.
— Имате оръжията.
Оиши проследи погледа му. На бойното поле, където му се беше сторило, че бе изгубил всичките си хора, лежеше лъскава купчина от демонски мечове, точно както им бяха обещани.
Тогава видя, че пред него имаше още един меч, който лежеше и краката му и проблясваше леко на светлината на факлите. Кай го вдигна и постави дръжката в ръката му.
17.
Ронините поеха обратно през бамбуковата горичка към мястото, където бяха оставили конете си. Всеки от тях беше препасал по една катана на кръста си и всички знаеха, че притежават оръжия, които нямаха равни дори в страната, известна като място, където се правеха най-добрите мечове, създадени от човешка ръка — притежаваха острието от демонска стомана.
Оиши вървеше до Чикара, чието облекчение, че вижда баща си жив и здрав да се завръща от храма на тенгу, и то с меч, който светеше като огън на следобедното слънце, бе нищо в сравнение с това на Оиши, когато видя, че синът му го очакваше жив и непокътнат, и най-вече, че стриктно бе спазил заповедите му, които бяха спасили живота му.
Докато крачеха един до друг, Оиши забеляза, че от време на време Чикара му хвърля крадешком изпълнен с любопитство поглед.
— Какво се случи там, татко? — престраши се да попита най-накрая младежът, след като мрачното мълчание продължи доста дълго.
Оиши го погледна и изведнъж го обзе непреодолимо чувство на гордост и желание да го закриля. Нуждата да прегърне сина си и да му каже колко много го обича, го изпълни така, както не му се беше случвало, откакто синът му бе достатъчно малък, за да не се чувства засрамен от проявата на чувства.
Времето за това обаче беше безвъзвратно отминало, а и мястото не беше никак подходящо, затова просто поклати глава и дари Чикара с една широка бащинска усмивка.
— Не си спомням — каза му той.
Синът му изглеждаше изненадан, но и облекчен, така че двамата продължиха напред.
Кай преведе ронините обратно през бамбуковата горичка по същия начин, както ги беше довел дотук — вървейки на голямо разстояние пред тях, но не по негов избор, а защото останалите стояха настрана. Той не поглеждаше назад, нито забавяше крачки, сякаш очакваше някой да избърза, за да се изравни с него.
Щом първоначалната реакция от собственото му изпитание премина, Оиши си даде сметка, че когато се бе завърнал от мястото, където бе ходил, лицето на мелеза бе загубило своята обичайна безстрастност. Потресеният и угнетен поглед, който бе видял, не беше отражение на неговото собствено изражение, а беше белег от изпитанието, преживяно от самия Кай. По тялото му също не се забелязваха никакви физически рани, но Оиши беше сигурен, че душата му е покрита с такива. Съмняваше се и дали собствената му душа някога щеше да бъде отново същата.