Отначало Оиши бе твърде загрижен за Чикара, за да мисли за нещо друго, освен че синът му е жив и здрав, а след това твърде зает да отклонява поздравленията и въпросите, на които не можеше да отговори, за да помисли върху това, но сега забеляза, че нито един от хората му не беше казал или направил нещо, за да изрази благодарността си към мелеза. Само той, а вероятно и Кай, знаеше, че ако Кай не бе спечелил дуела с господаря на тенгу, неговата собствена слабост щеше да обрече всички на смърт. Изглеждаше така, сякаш прекалено съвършените оръжия, които Кай им беше обещал, а след това бе извоювал за тях, не биха направили нищо друго, освен да докажат на мъжете, че най-големите им страхове и дълбоки предразсъдъци са били верни.
Изведнъж си даде сметка, че дори самият той не беше казал нищо на Кай. Беше твърде травматизиран от собственото си изпитание, за да го попита дали е добре или пред какво се беше изправил, макар да се съмняваше, че мелезът щеше да му каже повече, отколкото той самият бе казал на сина си. А след това…
Чувството му за чест подсказваше, че поведението му е безотговорно, че трябва да отиде и да благодари на Кай веднага от името на всички. Но сега, когато се намираше в безопасност в собствения си свят, сред своите хора, нуждата да отдаде почит на мелеза се сблъскваше с дълбоко вкоренената му класова гордост, която му нашепваше, че Кай е с тях по собствен избор и си има свои причини, за да участва в това. Същият вътрешен глас настояваше, че уважението и дори благодарността им сега не биха означавали за Кай нищо повече, отколкото предишното им отношение, когато от чиста злоба го бяха наричали „демон“, без дори да знаят колко близо са били до истината.
Кай се бе съсредоточил изцяло върху пътя напред, като непрестанно наблюдаваше ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи, проникващи през извисяващия се бамбуков гъсталак, нетърпелив да стигне до каменния пазител на демонската порта, която щеше да постави край на последната му среща с тенгу. Тази мисъл му носеше единствено прилив на спокойствие и чувство за завършеност. След двадесет години най-накрая беше успял да докаже, и то по начин, по който бившият му господар да го разбере, че е имал право да следва собствения си избор за своя живот, а не че е избягал просто от малодушие.
Опитваше се да не мисли за призрака на Мика, нито да чува в съзнанието си гласа на втория си баща, знаейки, че макар Соджобо да бе способен да лъже не по-зле, от което и да е човешко същество, той бе разбрал, че като каже истината на осиновения си син, ще му нанесе далеч по-дълбоки рани. Дори неочакваната вътрешна борба в съзнанието на Древния, когато си беше тръгнал, бе още по-болезнена от факта, че беше истинска.
А и пророчеството на предишния му господар се беше сбъднало, както винаги: „Те никога няма да те приемат“.
Спечелването на мечовете за ронините не беше затворило пропастта на неразбирателството, нито бе успяло да му спечели доверието, да не говорим за уважението им. Хората, заради които беше рискувал всичко, тези, на които беше предложил живота си, с които беше споделил най-дълбоката си тайна, го следваха по петите на голямо разстояние — доста по-голямо, отколкото на идване.
Но той не го беше направил заради тях, напомни си Кай гневно. Те така или иначе открай време го мразеха, защо да очаква някаква промяна точно сега? Правеше го заради Мика и за самия себе си. За да докаже, че е достатъчно нормален човек, за да обича и да бъде обичан, даже и нищо да не излезеше накрая. Той трябваше да я спаси от Кира, да й върне предишния живот, дори и това да означаваше, че тя никога няма да го прекара заедно с него, защото той беше и завинаги щеше да си остане един мелез заклещен между два свята, неспособен да се впише някъде.
— Хей, мелез!
Кай се сепна, изтръгнат от мислите си от извикания епитет, който спокойно можеше да бъде и негово име, защото му принадлежеше, откакто се беше родил.
Чу зад гърба си шумоленето на листата под нечии тежки стъпки и като погледна през рамо, видя приближаващия се към него Башо, който с дългите си крачки бързо скъсяваше разстоянието между тях. Кай отново се обърна напред, без да забави ход, леко притеснен, но и без да каже нещо.
Огромният мъжага с лице на момченце, който, изглежда, така и не беше пораснал достатъчно и вероятно никога нямаше да порасне, забави крачка, когато се изравни с него. Башо беше един от малцината, с които на Кай му се налагаше всъщност да вдигне поглед, за да види лицето му, въпреки че в момента въобще не си направи труда да го погледне.