— Ти си много по-добър от мъжете, които обикновено идват тук — каза тя тихо. — Много по-знатен си.
Исогай се усмихна. Лежеше със затворени очи, напълно запленен от деликатния допир на пръстите й. Знаеше, че вече никак не прилича на господарския васал, който беше някога, но все пак…
— Може и да съм — отвърна, наслаждавайки се на тази мисъл.
Е, поне все още притежаваше нещо, за което с право се гордееше. Бушидо. Винаги бе следвал добродетелите и правилата за поведение на моралния кодекс и ги беше прилагал спрямо всички, независимо колко бедни бяха те — точно както ги учеше и Буда. Към всички жени, дори и към проститутките, той се отнасяше със сдържано уважение, подобаващо за благородна дама, докато повечето мъже от неговата класа се отнасяха към всички жени, дори и към законните си съпруги, с не по-голямо внимание, отколкото към проститутка. В това се състоеше и тайната му на харесван от жените мъж, това беше и нещото, което дори най-добрите му приятели, изглежда, не можеха да разберат.
— Моят предрешен принц — усмихна му се срамежливо Юки.
— Не точно принц — усмихна се още по-широко Исогай.
— Тогава воин — прошепна тя и приближи лице до неговото.
Отговорът му бе само едно страстно стенание, когато тя го дари с една дълга целувка, а кичурите на копринено меката й коса игриво обвиха шията му.
— Искам да ми разкажеш всичко за себе си, мой красив самураю — прошепна Юки, а гласът й докосна сетивата му също толкова дълбоко, колкото и целувките й.
Но щом Исогай бавно отвори очи, за да я погледне, косите, които тъй нежно обгръщаха шията му като милувка, изведнъж започнаха да се стягат и да се движат, сякаш бяха живи. Те се плъзнаха като змия, обвиха шията му и започнаха да го душат.
Невярващ, Исогай се забори за глътка въздух и го обзе паника. Ръцете му се вкопчиха в кичурите, опитвайки се да разхлабят хватката им, но те се затегнаха още повече. Бяха невероятно силни, невероятно трудни за побеждаване… невероятни.
Пръстите му най-накрая се отпуснаха и той спря да се бори. Тялото му остана да лежи безжизнено, с очи, изцъклени от ужас и взрени невиждащо в нищото.
18.
Ронините отново бяха на път, пришпорвайки конете си с всички сили към земите на Кира. Бяха принудени да се движат предимно през планините, пресичайки силно неравен терен, и то не само заради военните постове на шогуна, а и заради шпионите на Кира, които наблюдаваха всички главни пътища.
Движеха се по криволичещи горски пътеки, проправени от дървосекачи и селяни, а Кай изнамираше и едва забележими странични пътечки, които в някои случаи не бяха нищо повече от дирите на диви животни. Често се налагаше да вървят пеша в колона по един, водейки конете си нагоре или надолу по стръмнини и сипеи, а друг път им се налагаше да се връщат, за да търсят обходен маршрут, тъй като попадаха на древни разнебитени мостове, които никога не биха издържали тежестта на конете им.
Колкото повече се изкачваха нагоре в планините, времето ставаше все по-студено, сякаш годината се завърташе на обратно, отвеждайки със себе си последните признаци на пролетта. Мразовитите нощи, леденостуденият дъжд и накрая снегът ги забавиха още повече, тъй като се наложи да спрат и да нарежат сухи треви, които да натъпчат в чорапите си, така че поне малко да предпазят краката си от измръзване, както и тръстика от едно замръзнало блато, от която си направиха шапки и наметала за предпазване от дъжда.
Щом времето се влоши още повече, Оиши разви силна хронична кашлица, която предизвикваше толкова силна болка в гърдите му, сякаш имаше пукнато ребро. Тя го будеше непрекъснато и през нощта, докато накрая го изтощи дотолкова, че той заспиваше на седлото, яздейки.
Оиши си даде сметка, че така и не беше успял да си почине след престоя във влажната тъмница в Ако и тежката езда до Деджима, за да измъкне Кай от холандците — и всичко това още преди да започнат настоящото пътуване. Той обаче проклинаше слабостта си и си казваше, че силите му зависят изцяло от неговата воля, а не от тялото, че за един самурай волята трябва да е достатъчна. Виждаше угрижените погледи на някои от хората си, но отказваше да признае, че имат основание, като дори Чикара не можеше да изкаже загрижеността си на глас.