Както се и очакваше, накрая мелезът беше този, който го заговори направо една нощ, когато кашлицата отново не остави Оиши да спи и той предпочете да се изправи с мъка и да отиде да нагледа часовите, вместо отново да смущава съня на останалите.
Щом се приближи до мястото, където Кай стоеше на пост, мелезът наклони към него затъмнения фенер, така че заслонената свещ освети лицето му.
— Защо си станал? — попита го Кай.
Присвил очи от блясъка на свещта, Оиши забеляза, че върхът на меча на Кай сочеше право към него, но дори не допусна, че появата му може да е изненадала мелеза.
— Проверявах часовите — отвърна той с пресипнал глас и веднага се преви надве от кашлицата.
— Глупак! — изсъска Кай и го придърпа далеч от пронизващия вятър в една ниша в скалите, където се беше скрил, за да стои на пост. — Ако искаш да се самоубиеш, ронино, по-добре си разпори корема. Недей да губиш времето на всички, като се мъчиш да си изкашляш червата!
— Как смееш… да ми говориш така? — измърмори Оиши. — Ти дори не си…
— Какво? — прекъсна го кисело мелезът. — Твой господар? Твой водач? Твой равен? — предизвика го Кай и забеляза надигащото се бясно възмущение в погледа на Оиши. — Аз не съм нищо за теб. И ти не си нищо за мен. Но тези хора тук разчитат на теб! Когато дойде време да се изправите пред Кира, те очакват от теб да ги поведеш! А теб няма да те има, ако продължаваш да се отнасяш към тялото си като към парче дърво! — той отстъпи крачка назад и кимна към стражевия пост, който Оиши току-що беше напуснал. — Ако вярваш в хората си, недей да се отнасяш към тях така, сякаш те нищо не разбират. Ако въобще смяташ, че техният живот е ценен, започни да цениш и своя. Иди и си почини! — заяви Кай и се отдалечи в нощта, преди Оиши да има възможност да възрази.
Оиши остана на място, подпрян на леденостудените камъни, а цялото му тяло се тресеше от гняв, както той реши, докато изведнъж коленете му омекнаха и той се свлече на четири крака, обзет от нов пристъп на кашлица.
В този момент се появи Масеки — часовоят, при когото бе ходил, преди да стигне до Кай, и той му помогна да се върне обратно при огъня.
Мелезът вече го чакаше там и държеше чаша горещ чай в ръце — сякаш нямаше нищо по-смислено за правене посред нощ, докато останалите спяха. Той натика чашата в ръцете на Оиши, който от първата глътка позна, че това беше билковата отвара на Башо срещу болки в гърлото и гърдите, но примесена и с други треви, които не можа да разпознае. Изпи чая, а Масеки остана прав до него, наблюдавайки го с угрижен вид. Оиши му благодари и му нареди да се върне обратно на поста си.
Преди да успее да се обърне, Кай също беше изчезнал обратно към нощния си пост. Оиши легна край огъня и се зави плътно с тръстиковото си наметало.
Следващото нещо, което си спомняше, беше как се събуди сутринта, а споменът за изминалата нощ беше неясен като лош сън. Башо обаче бе до него, за да го накара да изпие още един лечебен чай и да му даде загряващ мехлем, с който да намаже гърлото и гърдите си. Докато закусваха, Чикара крадешком го наблюдаваше дали се храни. След това Оиши започна да спи по цяла нощ и всяка сутрин се събуждаше все по-укрепнал и здрав. Кашлицата му, както и обидата му постепенно отслабнаха, но не и преди разумът и крайното изтощение да го принудят да приеме истината, която се съдържаше в безпощадните думи на мелеза.
Междувременно неохотно възприе мисълта, че Кай с неговите демонски инстинкти и уменията на следотърсач би могъл да ги води и съвсем сам и да ги заведе безопасно до мястото, което постепенно бе започнал да смята, че никога няма да достигнат — изоставената ферма, в която трябваше да се срещнат с Хазама и другите васали на господаря Асано, които той и хората му бяха успели да съберат.
Като позволи на Кай да ги води, без непрекъснато да се допитва до него, Оиши знаеше, че доброволно е възложил на отгледания от демони мелез по-голяма отговорност, отколкото някога бе възлагал, на когото и да е от хората си, независимо колко висок бе рангът му.
Но Кай беше следотърсач и умееше да оцелява, а това бяха качества, които хората му най-много трябваше да виждат у своя водач, поне докато стигнеха до изоставената ферма. А след като бе влязъл в пещерата на тенгу, Оиши бе разбрал, че вярва напълно на Кай и неговата преданост към каузата им. Преданост, която бе не по-малка от тази на всеки от самураите, независимо какви бяха личните мотиви, които я пораждаха.