Оиши бе изгубил представа от колко дни вече бяха на път, въпреки че Чикара се кълнеше, че все още имат време, когато най-накрая забелязаха изоставената ферма. Беше разположена в средата на равно и открито пространство, където късното утринно слънце хвърляше отблясъци по покритите с тънък слой сняг незасяти ниви.
Хазама, Чузамон и Окуда бяха успели да стигнат до мястото на срещата преди тях, водейки със себе си група от верни последователи, а радостта от повторната среща бе двойно по-голяма от това, че се срещаха стари приятели, бащи, синове и братя, които не се бяха виждали от много дълго време. Всички бяха изкарали една трудна година в страх, че няма да се видят никога повече, и сега крещяха от радост, поздравяваха се и се прегръщаха, разказвайки си един на друг какво са правили и къде са били през това време.
Кай се движеше из стаята като сянка — отново сам сред тълпата — и търсеше място, където да остане насаме със себе си. Беше преминал през толкова много премеждия заедно с Оиши и първата група ронини, че те бяха започнали да се отнасят към него с малко повече уважение, поне заради това, че им беше полезен. Чикара и Башо с охота разговаряха с него, а самият Оиши тихо бе казал на всички, че Кай е единственият човек сред тях, който би могъл да ги преведе невредими до мястото на срещата. Кай лесно бе свикнал с новото положение.
„Колко глупаво от моя страна“ — помисли си той. Защото сега това време бе свършило и отново се беше озовал сред васалите на Ако, които го възприемаха единствено като отхвърлен от обществото парий или като демон. Това беше по-лошо, отколкото да е сред непознати — напомнянето на истината бе като удар с плоската страна на меча през лицето.
Поне новодошлите бяха твърде заети от радостта, че се виждат отново, за да го тормозят просто заради факта че е сред тях. Но с толкова много хора наоколо беше немислимо да намери кътче в порутената къща, където да се усамоти или да си почине. Обърна се и тръгна обратно към вратата да търси студеното спокойствие на стопанския двор.
Като излезе на верандата, видя Оиши да върви през двора към схлупения хамбар, където Хазама го чакаше да преброят и опишат припасите и оръжията, които другите бяха успели да съберат. Бяха довели и достатъчно доброволци — почти три пъти повече, отколкото бяха в началото, всичките готови да отмъстят на Кира. Кай се облегна на един от стълбовете на верандата и изчака всички да се приберат.
Оиши бе започнал да смята, че лицето му е замръзнало във вечна намръщена гримаса по време на дългата езда през студените земи, където дори пролетта не искаше да дойде. Повторната среща с Хазама стопли душата му с радостта и облекчението от това да види стария си приятел жив и здрав да го очаква с усмивка. Оиши също му се усмихна и отвърна на учтивия му поклон.
— Мечът ви — Хазама посегна към оръжието на кръста си — същия меч, който Оиши му беше дал, преди да се разделят. Беше време да го върне на законния му собственик.
— Задръж го — отвърна Оиши и усмивката му стана още по-широка. — Нали ти казах, че ще донесем още.
Хазама го изгледа невярващо, след което се поклони още по-дълбоко за оказаната му голяма чест. Оиши сложи ръка на рамото му и двамата тръгнаха към вратата на хамбара. Влязоха вътре и Хазама започна да докладва:
— Имаме лъкове, брони и дори барут — посочи той към боеприпасите, подредени спретнато край стената на хамбара, където бяха завързани и повечето от конете им. Хазама бе повел хората си в успешна атака над един от граничните постове в края на владенията на Кира. Ронините бяха успели да изненадат стражите и бяха спечелили не само увереност в бойните си умения, но и доволно голямо количество оръжия и други припаси от първа необходимост.
Оиши кимна одобрително и усети как собственият му ентусиазъм също се завръща. Нещата най-накрая започваха да се нареждат. Единственото, което им трябваше сега, беше малко информация кога и как Кира възнамеряваше да излезе от крепостта си, за да посети семейната си гробница.
— Какви са новините от Исогай? — попита той.
Хазама замълча за момент и усмивката му изчезна.
— Никакви. Все още не се е появил.
Оиши също замълча и се вгледа в Хазама, изненадан и изпълнен с тревога.
Наблюдавайки двамата мъже от верандата пред къщата, само по стойката им Кай усети, че има някакъв проблем, въпреки че не можеше да чуе разговора им. Той се намръщи, чудейки се какво ли може да се е объркало. Ала остана на мястото си, тъй като не искаше да се появява край Оиши, когато Хазама беше с него. Каквото и да не беше наред, скоро щеше да го узнае.