Слезе от разнебитената веранда и тръгна да скита из двора, като направи голяма обиколка около къщата, разглеждайки порутените стопански постройки, в някои от които бяха прибрали конете си, като обърна внимание къде са разположени постовите, които трябваше да следят за нежелани посетители.
Мястото не беше обикновена селска ферма, тя сигурно бе принадлежала на човек като Оиши — високопоставен васал на някой даймио, преди шогунатът да бе издал закони, които бяха заменили земята с годишна рента, изплащана на васала за вярната му служба, и така бяха отнели на самураите още една почтена алтернатива да бъдат воини в страна, в която отдавна нямаше войни.
По свой си начин, помисли си Кай, шогуните от династията Токугава бяха също толкова покварени, колкото и господарят на тенгу. Бяха консолидирали властта си просто като бяха премахнали другите алтернативи пред най-верните си поддръжници, докато понятието „самурай“ се бе изпразнило от съдържание като захвърлен самурайски шлем.
Страна, обхваната от вечни войни, беше като видение от ада — липсата на равновесие водеше не само до физическа гибел, но и до духовна разруха. Но същото се отнасяше и за другата крайност, когато мирът се поддържаше чрез всякакви ограничения.
„Същността на живота е страданието“. Соджобо твърдеше, че това са думи на Буда, и не бе единственият, който твърдеше това. Досега Кай беше чувал толкова много думи, приписвани на Просветления, и толкова много от тях бяха противоречиви, че след последната му среща със Соджобо вече нямаше никаква представа кое е истина и кое — лъжа.
Дори и всичко да беше вярно, означаваше ли това, че Буда е бил просветлен за истинската същност на света по начин, по който никой обикновен човек не би могъл да бъде, или това просто доказваше, че животът го бе накарал да полудее?
Кай потърка белезите на челото си. Имаше чувството, че изведнъж е паднал в някакъв изоставен кладенец, в чиито дълбини нямаше вода, а отчаяние. А дори не знаеше защо се чувства така. Беше уморен… беше толкова уморен. Може би всичко беше заради това.
Не си беше позволявал да покаже слабост пред Оиши, опасявайки се да не предизвика отново саморазрушителната му самурайска гордост. Но щом мъжете излязоха от хамбара, на Кай му се прииска да тръгне натам, да легне в сламата и да спи, докато мислите му се прояснят, докато емоциите му се уталожат и спрат да измъчват ума му като жива рана. Но ако сметките му за изминалите дни бяха верни…
„Мика“ — помисли си той. Повтаряше името й като безмълвна мантра, представяйки си нейния образ. Беше стигнал дотук заради нея — даже повече, отколкото заради спомена за добрината на баща й и нуждата да се увери, че душата на господаря Асано ще намери покой след смъртта.
Мика беше все още жива и въпреки че никога нямаше да му принадлежи, за него това нямаше значение — любовта не се изчерпваше само с това.
Любовта съществуваше. Тя беше единственото нещо, в което Кай беше сигурен. Щеше да докаже лоялността си към баща й, като извоюва свободата й, също както Оиши щеше да направи, като вземе главата на Кира.
Чу гласовете на Хазама и Оиши, които се връщаха от хамбара към къщата. Хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед към хамбара и реши, че като помогнеше на ронините да постигнат целта си, щеше да разполага с цялото време на света да си почива, когато падне мъртъв. Завърши обиколката си около фермата и се увери, че всички други се бяха прибрали, преди да плъзне леко вратата, точно колкото да се промъкне вътре незабелязано, готов да разбере какво не беше наред.
Щом затвори вратата зад себе си, Кай видя, че картата на замъка Кираяма и околностите му е разгъната на пода. Хората на Оиши бяха скупчени около нея — капитаните му седяха на колене, а останали те бяха прави зад тях, опитвайки се да имат по-добра видимост.
— Кира може да поеме по всеки от тези пътища — обясняваше Ясуно и посочваше на картата. — И може да води цяла армия със себе си! — той махна отчаяно с ръка.
Оиши се взря в картата и се намръщи загрижено. По лицата на всички около него се четеше същото изражение. Без информацията на Исогай щеше да бъде невъзможно да нападнат Кира извън замъка му, където би бил по-уязвим за малката им група, а и времето им безвъзвратно изтичаше.