— Все още има шанс Исогай да се появи. Трябва да му дадем още малко време — каза Хара.
— Няма да дойде! — рече рязко Хазама, изпускайки неочаквано нервите си. — Избягал е, защото е страхливец!
— Хазама! — каза предупредително Оиши. Той си пое дълбоко дъх, а в стаята за миг настана тишина. След това Оиши тихо и авторитетно продължи: — Исогай е стигнал дотук заедно с нас. Не трябва да се съмняваме в него сега.
Хазама се поклони в знак на извинение и отново наведе глава към картата.
„Значи в това е проблемът“ — помисли си Кай, облегнат на стената до вратата. Знаеше, че си задава същия въпрос като останалите: Щеше ли да им попречи съдбата сега, когато бяха стигнали толкова далеч и бяха рискували толкова много? Отвърна поглед от останалите, щом дочу някакъв лек шум отвън — тропот на конски копита по замръзналата земя, приближаващи се към фермата.
— Оиши… — каза той.
Оиши вдигна глава и го погледна, последваха го и останалите, които също чуха тропота на копита и гласовете на часовоите, които викаха предупредително, очаквайки да чуят паролата. Кай отвори вратата, тъй като мъжете се насочиха към нея, носейки в ръка прибраните в ножниците мечове.
Когато ронините излязоха на двора, облекчението изтри всички тревоги от лицата им. Все още наблюдавайки от прага, Кай видя Исогай, възседнал с гордостта на господар някакъв снежнобял кон. Останалите се скупчиха около него. Той слезе от седлото и си проправи път право към Оиши. Поклони се и каза:
— Извинете ме, че закъснях. Господарят Кира ще отиде до гробницата на предците си тази вечер. Знам пътя.
Кай никога не беше виждал Оиши по-щастлив, отколкото бе в момента, като прегърна Исогай през раменете в израз на похвала.
— Ела, Исогай — каза му той и го поведе към хамбара, където бяха събрани оръжията и припасите им. — Съберете хората си! — извика на помощник-командирите си, които щяха да отговарят за различните групи по време на атаката.
Кай погледна още веднъж към белия кон и се зачуди как Исогай бе успял да се сдобие с такова животно и в същото време да събере информация за Кира. Може би го беше спечелил на хазарт от някой странстващ самурай. В коня обаче имаше нещо, което го смущаваше, нещо, което не можеше да се назове.
Изведнъж се усети, че дланта му отново притиска белезите на челото му. Насили се да я свали, насили се да спре маниакално да търси признаци за магия само защото изведнъж им беше провървяло. Исогай беше пристигнал навреме. Може би боговете все пак бяха решили да им се усмихнат.
Въпреки това, докато погледът му продължаваше да следи Исогай, отново изпита онова необяснимо чувство, че нещо не е наред — същото чувство, на което беше свикнал да се доверява много повече, отколкото му се искаше. Доколкото можеше да каже, гледайки тълпата ронини, това беше Исогай такъв, какъвто го познаваше, но Кай така и не беше успял да го огледа отблизо, а и се съмняваше, че скоро ще му се удаде такава възможност.
Но Оиши го беше включил в групата, която щеше да нападне Кира, докато останалите щяха да елиминират евентуални други войници или предните постове на охраната му. Тогава щеше да има друга възможност да погледне Исогай в очите, дори и само за момент…
Хазама и останалите се бяха справили добре със задачите си. От увереността, която се излъчваше от Оиши, Кай предположи, че Кира ще води със себе си минимални подкрепления по време на потайното си пътуване до гробницата.
Като тръгна към хамбара, той видя Чикара да се приближава към баща си и го чу да казва:
— Искам да дойда с вас.
Кай се изненада от това, че Оиши бе забранил на сина си да участва в атаката, след като въобще му беше позволил да стигне дотук с всички тях.
Оиши не забави крачка и дори не погледна към сина си.
— Хорибе, остани с него — нареди той на възрастния ронин с тон, който не търпеше възражения.
Хорибе изглеждаше изненадан, но не особено много. Той бе допринесъл за тази мисия повече, отколкото мнозина от останалите ронини, и това нямаше как да се забрави.
Кай обаче забеляза унилата физиономия на Чикара — разочарованието и безсилието го бяха наранили повече от плесница, когато неговият командир и баща с една дума го беше обявил за недостоен да се бие като равен с останалите ронини.
Кай погледна към Оиши и се зачуди защо, в името на боговете, беше причинил това на сина си, докато не видя това, което се криеше в очите на ронина. Беше същото нещо, което бе зърнал в тях, когато го бе попитал какво е видял в храма на тенгу и Оиши му беше отговорил: „Моите хора“. Неговите хора… умиращи. А той беше неспособен да направи каквото и да било, за да ги спаси. Бе видял сина си да умира…