Кай сведе поглед, изпълнен с неочаквано съчувствие към бащата и сина. Искаше му се да има някакъв начин да им помогне. Разбра обаче, че щом всеки от тях бе избрал този път, начинът, по който щяха да се развият индивидуалните им съдби, бе извън контрола, на който и да е друг.
Нямаше възможност времето да се върне назад и да се промени миналото. Сега имаше време единствено да се подготви като Оиши, за да се изправи отново в битка.
19.
Господарят Кира стоеше до коня си във вътрешния двор на замъка Кираяма и чакаше придружаващите го войници да приключат с приготовленията за пътуването му до семейната гробница.
Но той не бе единственият, който чакаше с измамното си търпеливо изражение. Очите му най-сетне срещнаха единственото нещо, което имаше нужда да види, преди да тръгне: Мика. Придружена от нейните прислужници и от специално назначената й лична охрана, тя мина край тежковъоръжения му ескорт и накрая спря пред него.
Слугите на Мика коленичиха и се поклониха в краката му, охранителите й също се поклониха, но самата Мика дори не сведе поглед и отвърна на неговия със същата стаена гордост, която му беше демонстрирала през цялата изминала година.
Той я погледна с мълчаливо възхищение.
— Ще отида до гробницата на предците ми и ще оставя дарове за благословията на сватбата ни — каза той, след което с изтънчена вежливост попита: — Има ли нещо, за което вие искате да се помоля?
Мика отклони за миг очи от лицето му и погледна към огромния самурай в черна броня, който го придружаваше навсякъде като негов телохранител и главен васал. След това отново го погледна в очите.
— Господарят няма да хареса отговора ми — каза тя с напълно спокоен и също толкова вежлив тон.
Кира я дари с една лека усмивка.
— Тогава ще дам отговор вместо вас. След два дни ще се оженим и аз ще управлявам Ако редом с вас — заяви той. Погледът на Мика стана твърд и студен като лед, но той му устоя, без да трепне. — Може и да ме презирате, госпожице, също като баща ви, но нашите деца и децата им след това ще бъдат от една кръв.
След тези думи Кира се обърна, сложи крак в стремето и с едно движение се метна на седлото.
Ронините достигнаха мястото, където се намираше семейната гробница на Кира, когато здрачът се сгъстяваше и едва имаха време да скрият конете си сред дърветата и да се приближат внимателно пеша.
Нямаше луна, която да осветява като нежелан фенер тайните им маневри. Милионите звезди осигуряваха на ронините достатъчно светлина да виждат околностите, но подобно на свещи, горящи недостижимо далече, не им бяха от никаква помощ, когато последният дневен светлик се стопи в небето.
Силуетът на фамилната гробница на Кира приличаше повече на колиба, отколкото на храм. Отдалечената постройка гледаше към разкалян път, минаващ през полята, където пролетната сеитба бе все още далеч. В гробницата имаше само една малка дървена статуя на Буда и място за оставяне на дарове, като цялата постройка можеше да побере не повече от трима-четирима души, които да коленичат и да се молят едновременно. Кай се зачуди дали Кира я е оставил непроменена в знак на почит към скромния произход на предците му, или по-скоро, както и подозираше, тя символизираше силното желание на Кира да се разграничи от тях.
Големи купи сено оформяха тясна пътека през стърнището, която водеше от мястото, където Исогай бе извел другите от гората, почти до входа на гробницата. Тя им предоставяше добра видимост, както и надеждно прикритие, което можеха да използват, за да се приближат.
Но колкото по-дълго Кай разглеждаше пейзажа пред себе си, толкова повече му се струваше, че купите сено, очертаващи се на фона на притъмнялото небе, крият нещо тайнствено. Имаше чувството, че вижда призрачните гробници на отдавна умрели царе, очертаващи пътя на ритуални процесии към нещо, което трябваше да е далеч по-внушително от простата дървена колиба, в която се намираше семейната гробница.
Той притисна с ръка челото си, опитвайки се да скрие отвратителната картина, която изпълваше съзнанието му с усещане за неестествена сила — сила, която, изглежда, се излъчваше от самата гробница.