Насили се отново да установи контрол над сетивата си. Откакто бяха стигнали до фермата, се чувстваше прекалено изморен и неспокоен, за да е полезен на себе си или на останалите. Даде си сметка, че враждебните погледи на твърде многото мъже, които не бяха свикнали с присъствието му, бяха изострили чувството му за безпокойство.
Дори потеглянето на път към целта им не беше подобрило настроението му. Казваше си, че всичко се дължи само на нервността преди битката. Всички те бяха чакали този момент толкова дълго. В крайна сметка нямаше да се изправя повторно нито пред цилин, нито пред господаря на тенгу. А и този път нямаше да се изправи сам пред врага.
„Страхът е твоето преимущество“. Опита се да преглътне безпокойството си, да се примири с неудобството и да убеди сам себе си, че треперенето на тялото му се дължи единствено на нощния вятър, че странната енергия, която усещаше около гробницата, вероятно е остатък от нещо друго, съществувало някога на това място. Сега това беше само една скромна крайпътна гробница, подобна на онези, които бе виждал на толкова много места, макар и никога да не бяха имали подобно излъчване. Дори и да беше семейната гробница на Кира, купите сено край нея си бяха просто купи сено — удобно прикритие, което щеше да помогне на дошлите тук с важна мисия да изпълнят свещения си дълг. В гробницата се виждаше коленичила за молитва самотна фигура, осветена от трепкащото пламъче на една-единствена свещ. Беше самият Кира. Кай беше сигурен в това, съдейки по познатия силует на кимоното на даймиото.
Оиши стоеше близо до него в края на горичката и също разучаваше обстановката. Започна да раздава тихи заповеди на мъжете наоколо, изпращайки ги да търсят скрити войници или охранители в засада. Въпреки твърденията на Исогай, че Кира щял да води със себе си само шепа стражи, които да се грижат за сигурността му, разчитайки на тъмнината да стори останалото, Оиши явно бе чел внимателно „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ и се ръководеше от принципа, че дори местните власти не беше задължително да са запознати с цялата истина. Реагирането съобразно обстановката беше най-добрата тактика.
Заобиколен от малцината мъже, които бе избрал за прякото нападение над Кира, той нареди на последния от другите ронини: „Остани тук и се оглеждайте за хората на Кира“. Не беше достатъчно само да отнемат живота му и да вземат главата му, някой все пак трябваше да оцелее, за да се върне обратно до гроба на господаря Асано.
След това той направи знак на основната група от бойците си и Кай да го последват.
Исогай и Оиши вървяха начело, докато останалите, заедно с Кай, ги следваха, разпръснати из замръзналото поле. Стърнището шумолеше под напора на нощния вятър и заглушаваше случайното издрънчаване на някоя броня или меч, докато прибягваха като сенки от едно тъмно място до друго напред към целта.
Щом се приближиха до гробницата, ронините се снишиха на четири крака, а след това запълзяха по корем. Сега всички виждаха ясно фигурата на Кира. Вниманието му бе погълнато изцяло от молитвите и той несъмнено търсеше помощ от боговете — коварният план, който бе замислил и заради който бе съсипал живота на толкова много хора, да се осъществи успешно след два дни.
И това щеше да се случи…
Освен ако някой не успееше да го спре тази нощ.
Щом ронините се приближиха, видяха само двама телохранители близо до Кира — само двама. Те го чакаха на почтително разстояние и държаха юздите на коня му и на техните коне.
Кай изправи леко глава заедно с нов порив на вятъра, от който стърнищата пак зашумоляха подобно на хор от призрачни гласове, а леденият му дъх накара кожата на мелеза да настръхне. Сетивата му отново се изостриха до крайност. Все още не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че някаква непозната сила, която нямаше място тук, продължава да витае наоколо. Тъмните фигури на Кира и двамата телохранители се открояваха ясно пред вътрешния му взор, сякаш имаше пълнолуние, въпреки че на небето нямаше и следа от луната. Виждаше и слабия отблясък, хвърлян от мечовете на тенгу, които Башо и Ясуно стискаха в ръце. Видя и Хазама да стиска меча, принадлежал преди на Оиши, както и самия Оиши да изважда тантото на господаря Асано, готвейки се най-сетне да отмъсти за него.
Всичко беше наред. Всичко вървеше точно по план. Кира беше в ръцете им, независимо какво щеше да се случи.
Тогава защо имаше чувството, че опасността дебне толкова наблизо, че можеше да я сграбчи за гърлото, само ако знаеше накъде да се обърне?