Все още начело, Оиши и Исогай се разделиха и поеха в противоположни посоки. Заобикаляйки последните купи сено, те се промъкнаха до телохранителите и ги събориха на земята. Двамата пазачи бяха мъртви, преди да успеят да издадат и звук. Оиши и Исогай се изправиха мълчаливо и тръгнаха към Кира, който все още стоеше на колене пред гробницата.
Кай и останалите се изправиха на крака — смъртта на телохранителите беше знак да се приближат. Но щом направиха няколко крачки, неясната аура, която обгръщаше гробницата, изведнъж лумна в пламъци, сякаш силите, които Кай бе решил, че от векове лежат погребани там, в един миг бяха изскочили на бял свят.
Молещият се глас също се промени и от едва доловим шепот се превърна в пронизителен женски глас, който отчетливо изричаше заклинание, от което го побиха тръпки.
Вятърът засвистя сред сухите стърнища и разтърси купите сено, когато Исогай внезапно се закова на място и очите му побеляха като на слепец.
— Исогай! — извика Оиши и се втурна към него.
Кай се спусна след него и го сграбчи за ръката.
— Това е капан! Бягай!
Оиши ядосано се освободи от хватката му и отново се затича към Исогай.
Ронинът обърна замъгления си взор към него и с глас, който някога може и да бе принадлежал на истинския Исогай, каза:
— Съжалявам.
В този миг от устата му изригнаха пламъци.
Оиши се закова на място и вдигна ръка към очите си, а светлината на пламъците освети ужаса, изписан на лицето му.
Фигурата, която никога не е била Кира, се изправи на крака и се обърна към тях, разкривайки, че е жена.
Беше китсуне.
Гласът й се извиси, див и изпълнен с екстаза на демоничната енергия, която преминаваше през нея, докато изричаше последната част от заклинанието си.
Исогай избухна в пламъци.
Лисичи огън. Кай не го беше виждал никога преди, само беше чувал за него от тенгу. Никога не си беше представял, че лисичият огън притежава такава ужасна мощ. Той отстъпи назад заедно с Оиши и закри лице от адските пламъци.
Докато отстъпваха, препъвайки се, пред ужасната гледка на смъртта на техния другар, пламъците, които бяха погълнали напълно тялото на Исогай, изведнъж се извиха навън и се разделиха на две. Двете огнени струи поразиха като драконов дъх най-близките купи сено и подпалиха стърнището около тях, затваряйки в огнен кръг мъжете, готвещи се да нападнат вещицата.
Когато огънят лумна пред него, Кай се наруга, задето не се беше доверил на инстинктите си, а се бе опитал да бъде просто човек, когато най-човешкото в него винаги бе било отричането на действителността.
Отчаян, той се концентрира единствено върху това да намери изход, преди пламъците да станат невъзможни за преодоляване. Блясъкът на огъня го заслепяваше, а от черния дим на горящите купи сено беше почти невъзможно да види място, където пламъците все още не бяха отрязали пътя им. Чу паникьосаните викове на другите ронини: „Измъквайте се! Насам! Ето оттук!“, докато тичаха обезумели през полето. Вятърът разнасяше пластове горящо сено от купите и ги запращаше в кръга, където бяха обградени като в капан, подпалвайки нови огньове в сухото стърнище.
Докато се оглеждаше за Оиши, Кай зърна за миг вещицата през огнената стена, зад нея изненадващо се бяха появили стрелци, излезли от скривалищата си зад гробницата, а от едната й страна стоеше огромният самурай в черната броня — същият, който го беше победил в турнира на господаря Асано преди толкова много време.
В мига, в който видя вещицата, тя също го забеляза и се изсмя зловещо, посочвайки го с ръка. Стрелците на Кира вдигнаха лъковете си и пуснаха стрелите си по хората, затворени в огнения кръг. Сред безредните викове около Кай се извисиха писъци от болка. Един от конете на телохранителите, който бе останал в огнения капан, препускаше насам-натам, обхванат от по-голяма паника, отколкото мъжете, които събаряше, опитвайки се да открие път за бягство.
Оиши дотича до Кай точно когато той се загледа към отсрещния край на полето. Той се намираше най-далеч от стрелците и Кай внезапно си даде сметка, че там купите сено бяха разположени на най-голямо разстояние една от друга, за да ги подмамят да влязат в капана. Посочи натам и Оиши кимна разбиращо. Двамата се затичаха, а Оиши извикваше на всеки срещнат да ги последва, докато накрая гласът му се превърна в дрезгав грак от лютивия дим, който вдишваше. Кай също започна да крещи с надеждата, че някой ще го послуша, докато следващият рояк от стрели се посипа зад тях като смъртоносен дъжд. Извън горящия кръг се чуваха звуците на битка и Кай разбра, че и другите ронини бяха попаднали в засада.