Муцуке му подаде меча с две ръце.
— Това принадлежеше на Оиши, господарю — изрече тя с най-нежния си и изкусителен глас.
Кира се взря в острието, разпознавайки гербовия знак на дръжката. Напрегнатото му лице се отпусна за пръв път от година насам и в очите му проблесна истинско облекчение. Взе меча от ръцете й и тя реши, че сега най-накрая той отново ще се превърне в мъжа, когото познаваше и обичаше.
Ръцете й обвиха шията му, тя притисна лице към гърдите му, изгаряйки от желание той да остави настрана меча и да легне до нея.
Но Кира я отблъсна и отстъпи встрани, все още стискайки меча в юмрук. Усмихна се и замахна яростно с оръжието, сякаш отсичаше главата на въображаем враг. След това с всичка сила заби острието на меча в дървения под на стаята си и го остави там като люлеещо се доказателство за победата над врага му.
Щом се обърна отново към нея, Мицуке видя глада в очите му, но не глад за това, което беше готова да му предложи в момента, не и за това, за което и тя копнееше — беше глад за нещо, което й бе непознато.
Той я погледна разсеяно, сякаш се чудеше защо все още стои пред него с протегнати ръце. След това Кира внезапно се усмихна и пое ръцете й в своите.
— Справила си се добре. Сега всичко е идеално — каза той и притисна ръцете й към устните си. В докосването му обаче нямаше и намек за топлота и само след миг ги пусна, обърна се и измърмори: — Сега има някои неща, които трябва да свърша. Ти сигурно си изтощена. Защо не отидеш в покоите си да поспиш?
Поразена от думите му така, сякаш я беше ударил с камшик, Мицуке нямаше какво друго да направи, освен да се поклони и да му се подчини. Тя напусна заднешком стаята му и затвори вратата след себе си. Като се обърна и тръгна по тихия коридор, в очите й проблеснаха първите пламъци на лисичия огън, а устните й се разтегнаха в гримаса, която приличаше на човешка усмивка толкова, колкото погледът на Кира бе изразявал любов.
20.
Щом чуха тропота на пристигащите конници, Чикара и Хорибе изскочиха от фермата с извадени мечове. Тревогата по лицата им изведнъж премина в облекчение, а миг по-късно и в ужас, когато видяха, че мъжете, които бяха тръгнали по-рано с нагласата за сигурна победа, сега се завръщаха като жертви — премръзнали и целите покрити с кръв и пепел, оклюмали от преживяната загуба и отчаянието. Те носеха и ранените си другари — имаше твърде много ранени, които едва се крепяха на седлата или пъшкаха в импровизирани носилки. Старецът и момчето се втурнаха на двора, за да им помогнат.
Твърде много бяха тези, които се нуждаеха от медицински грижи или просто от място, където да се проснат и да заспят. Порутената ферма трудно можеше да осигури покрив за всички. Хамбарът се превърна в импровизирана полева болница, където най-лошо ранените можеха да получат лечение за раните си, като ги сложиха да легнат на сламеници и ги завиха, за да ги предпазят от нощния студ, с всички одеяла и дрехи, които останалите можеха да отделят.
Оиши надзираваше лечението на по-леко ранените, оставяйки на Кай да се погрижи за раните на Башо. Преди Башо винаги се беше грижил за раните на другите, когато бяха далеч от замъка Ако — преди, когато можеха да се завърнат в замъка Ако, където имаше опитни лекари. На това последно пътуване Башо бе донесъл със себе си всички лекарства и мехлеми, които все още притежаваше, но никой не бе очаквал, най-малко Кай, че точно той ще е човекът, който най-много ще се нуждае от тях. Обаче никой друг, освен Кай не знаеше как да ги използва, нито как да се погрижи за раните на Башо.
Ясуно непрекъснато стоеше близо до приятеля си, подобно на вярно куче, като отначало дори не разрешаваше на мелеза да го докосва. Накрая самият Башо беше наредил на Ясуно да остави Кай да се погрижи за него.
— Той знае какво прави — изпъшка Башо и Кай си спомни за онзи момент, когато самураят бе лекувал собствените му рани, докато той бе лежал безпомощен след побоя на самураите в Ако. Беше се случило само преди година, а сега му се струваше, че е било в някакъв предишен живот.
Ясуно бе свел глава, приемайки молбата на приятеля си. Беше помогнал на Кай да извадят стрелите от бронята, а след това и внимателно да съблекат самата броня.
Оказа се обаче, че твърде много стрели бяха попаднали в тялото му и освен изгарянията, Башо бе изгубил прекалено много кръв. Кай ясно виждаше восъчния цвят на кожата му, докато внимателно почистваше всяка рана.
Знаеше, че това, което Башо му беше казал след двубоя със състезателя на Кира, и случилото се след него беше вярно: Кай щеше да е мъртъв, ако го бяха оставили сам, бе твърде безпомощен, за да се погрижи за себе си, и щеше да умре, ако някой не се беше заел с раните му.