Сега Кай имаше възможност да се отплати за живота си на човека, който се беше превърнал в негов неочакван приятел, а изведнъж осъзна, отчаян, че не може да го направи. Башо умираше и дори тенгу не знаеха повече начини за лечение от тези, на които вече го бяха научили.
Всичко, което знаеше, и всичко, което можеше да направи, бе да продължи да маже с мехлем изгарянията и прободните му рани, за да облекчи болките на Башо и да му помогне да преживее колкото се може по-леко малкото време, което му оставаше. Кай нямаше представа колко може да продължи това. Знаеше само, че досега не бе и подозирал какво е чувството да изгубиш приятел.
Погледна към коленичилия от другата страна на Башо Ясуно, който едва сдържаше мъката си. За пръв път Кай виждаше толкова дълбока емоция, изписана на лицето му, и с изненада си даде сметка, че за пръв път знаеше точно как се чувства човекът срещу него.
Дойде и Чикара, носейки купа с чиста вода, която остави до Кай и взе другата, която бързо се беше замърсила с лепкава смес от кръв и пепел. Кай кимна леко и отново се обърна към Башо, който прошепна съвсем тихо:
— Мелез?
Едрият мъж едва отвори подпухналите си клепачи, за да го погледне, и Кай му отвърна с колкото се може по-широка усмивка. Не можеше да се сърди, чувайки това обръщение точно от Башо, след като двамата бяха провели първия си истински разговор на връщане от пещерата на тенгу. Така или иначе, вече не се сърдеше на никого за прякора, беше го възприел като част от себе си, и то благодарение на приятелския жест на Башо — дължеше му отплата и за това.
— Искам да ти призная нещо — каза Башо и очите на Кай леко се разшириха. Дори и в това си състояние ронинът успя да се ухили като хлапак, въпреки че Кай долови съжаление в следващите му думи. — Когато бях момче… имах навика да те причаквам в гората зад твоята колиба… и когато ти излезеше, хвърлях камъни и кравешки фъшкии по теб, после се криех.
Кай продължи внимателно да маже с мехлем раните му, а собствената му усмивка стана малко по-широка при спомена. Той не бе уцелван нито веднъж, защото винаги беше по-бърз.
— И аз трябва да ти призная нещо — отвърна Кай. — Знаех, че си ти. Виждах как коремът ти стърчи иззад дървото, зад което се криеше.
Башо се опита да се засмее, но вместо това го хвана пристъп на болезнена кашлица. Кай също се помъчи да запази усмивката на лицето си, въпреки че много добре знаеше какво означава кашлицата. Опита се да убеди сам себе си, че това означаваше единствено, че Башо няма да страда още дълго.
Той погледна през рамо, тъй като Чикара внезапно се обърна и се отдалечи, и осъзна, че очите на младежа бяха пълни със сълзи.
Точно тогава Оиши се върна в хамбара, след като бе нагледал ранените, за които се грижеха в къщата. Чикара засрамено сведе глава, щом забеляза, че баща му го наблюдава от входа.
Но на лицето на Оиши не се четеше неодобрение, а само съчувствие. Не беше дошъл тук, за да съди. Направи път на сина си да излезе навън и затвори вратата след него, за да не влиза леденият вятър.
Оиши погледна най-напред към Башо, а след това погледът му обходи и останалите ронини, които лежаха наоколо. Неколцина от тях понасяха в мълчание страданията, други бяха в безсъзнание или стенеха от болка от раните и изгарянията си. Състраданието на лицето му се смени с мъка, а след това и с чувство на най-дълбоката вина, която Кай беше виждал някога — сякаш Оиши, а не Кира бе виновен за всяка от раните им и за всеки загинал ронин.
Кай отново сведе глава и усети, че също е на път да изгуби контрол. Съсредоточи се само върху това да поставя мехлем върху изгорената кожа на Башо, движейки пръстите си възможно най-леко и внимателно. Искаше му се да може да поеме поне част от болката и да облекчи страданията на Башо, да се откъсне за миг от собствената си безпомощност.
През целия си живот бе мечтал да има поне един истински приятел — някой, който да го приема като равен и да отвръща на доверието, верността и приятелството му. И едва сега, когато вече беше прекалено късно, осъзнаваше, че приятелството, подобно на всички други човешки неща в живота, също не беше еднозначно — в светлината имаше по капка мрак, а в мрака — лъч светлина.
Това, че никога не бе имал някого, когото да нарече приятел, означаваше, че никога не му се беше налагало да изгуби нещо толкова рядко и незаменимо като приятелството. Такъв беше необратимият цикъл на голямото колело на живота, което отново нарушаваше своя баланс.